— Утре имам среща с баща ти — казах аз.
— Това не е гласът на Ленард — рече уплашено тя.
— Да. Това е моят глас. Разкарай това нещо от тук.
Анабел остави играчката. След това я взе отново. После пак я остави. Ужасяващо беше да гледам страха и колебанието ѝ. Или просто ужасяваща беше властта ми.
— Не искам да знам за това — рече тя. — Пощади ме, моля те.
Бях възнамерявал да я пощадя, но сега омразата ми пламтеше още по-силна.
— Приготвил ми е чек — продължих аз.
Анабел простена и се сви, сякаш я бях ударил.
— Защо го правиш?
— Доста тлъст чек.
— Млъкни! Боже господи! Опитвам се да бъда мила с теб, а ти ме заплюваш в лицето!
— Дава ми пари да започна да издавам списание.
Тя се надигна, очите ѝ искряха.
— Гадняр! Наистина си гадняр! Винаги си бил и такъв ще си останеш!
Мислех, че няма нищо по-непоносимо от това, да я гледам наранена и посрамена от мен. Но всъщност сега я мразех още по-силно заради омразата ѝ към мен.
— Дванайсет години са напълно достатъчни човек да започне да се чувства като гадняр — отвърнах аз.
— Не, ти не се чувстваш като гадняр, а наистина си такъв. Ти си гадняр, Том. Отвратителен, долен журналистически гадняр. Разруши живота ми и сега плюеш в лицето ми, плюеш в лицето ми!
— Ти си падаш по плюенето, ако си спомняш.
Трябва да ѝ се признае, че в нея все още имаше честност и морал. Анабел отвърна по-спокойно:
— Прав си. Бях млада, а той провали сватбеното ни празненство, но все пак си прав, аз наистина заплюх човек в лицето. — Тя поклати глава. — И сега ме карате да си платя за това. Ти и той. Сега мъжете плюят, защото бях слаба. Винаги съм била слаба. И сега съм слаба. Провалих се. Но онзи, когото заплюх, имаше всичко, а ти плюеш по паднала жена. Ето там е разликата.
— Очевидната разлика е, че всъщност не плюя никого — отговорих аз студено.
— Въргалям се в калта, Том. Как ти дава сърце?
— Продължавам да търся начин да те накарам да престанеш да ми се обаждаш. Все си мисля, че съм го намерил, а после проклетият телефон отново звъни.
— Е, сега вече май си го намерил. Ако вземеш парите, този път може и да успееш. И никога повече няма да ме видиш. Беше останало едно-единствено нещо в живота ми, което не беше извратил, откраднал и унищожил. А сега и него го няма. Останах съвсем сама, без нищо. Браво на теб.
— Мразя те! Мразя те повече, отколкото те обичам. Представи си какво означава това.
Лицето ѝ поаленя и тя заплака жално като малко момиченце, и колкото и да я мразех, не можех да стоя и да я гледам как страда. Седнах на леглото и я прегърнах. Дъждът беше отминал и след себе си беше оставил сиво-синя облачна пелена, напомняща за зима. Прегръщах Анабел и си мислех за зима, докато накрая не ми доскуча да я прегръщам. Зимата на живота ми без Анабел.
Тя като че ли го усети и ме целуна. Винаги бяхме разчитали на болката, за да усилим идващата след нея наслада, и на мен ми се струваше, че сме стигнали предела, по-голямо психическо страдание не можехме да си причиним. Анабел се отпусна по гръб и разтвори кимоното си, аз погледнах гърдите ѝ и се изпълних с такава омраза към тяхната красота, че стиснах зърното с два пръста и го извих рязко.
Тя извика и ме зашлеви по лицето. Възбудата ми беше толкова силна, че почти не усетих удара. Анабел ме зашлеви отново, този път по ухото, и ме изгледа мрачно.
— Какво, ще ме удариш ли?
— Не — отвърнах аз. — Ще те изчукам отзад.
— Не искам.
Никога не ѝ бях говорил толкова грубо. Феминисткият ни брак беше стигнал до края си.
— Ти надупчи презервативите. Какво друго ми остава?
— Направи ми бебе. Остави ми нещо.
— Няма да стане.
— Тази вечер ще се получи. Имам шесто чувство за тези неща.
— По-скоро ще си прережа вените.
— Мразиш ме.
— Мразя те.
Тя все още ме обичаше. Виждах го в очите ѝ, виждах любовта и неутешимото разочарование на дете. Но властта беше в моите ръце и затова Анабел изигра единствения си коз, с който все още можеше да ме жегне в сърцето: завъртя се покорно и отметна кимоното.
— Добре тогава. Давай.
„Дадох“, и то не веднъж, а три пъти, преди да избягам от къщата на сутринта. След всяко посегателство тя веднага се скриваше в банята. Психическото ми състояние едва ли се различаваше от това на наркоман, който се влачи по земята да търси прашинки от гадостта, с която се друса. Не беше изнасилване, но и не беше далеч от него. Насладата беше в дъното на списъка с целите ни. Аз се стремях към това, което Анабел се беше опитала да направи с филма си, пълно и окончателно изчерпване на темата за тялото. А тя се стремеше, поне според мен, да утвърди положението си на жертва.