Призори, сред чуруликането на птичките, станах и се облякох, без да се измия. Анабел лежеше сред потните чаршафи по очи, застинала като труп, но бях сигурен, че не спи. Ужасно я обичах, обичах я още по-силно заради това, което ѝ бях сторил. Любовта ми беше като двигателя на бракма за сто долара, който не би трябвало да пали, ала въпреки това пали без грешка. Убийството и самоубийството, които си представях, не бяха метафори. Щях да продължа да се връщам при Анабел и всеки път щеше да става все по-зле, докато накрая не стигнем до насилието, което да освободи любовта ни и да я изпрати във вечността, на която принадлежеше. Докато стоях край леглото и гледах тялото на бившата си съпруга, ми мина през ума, че това може да стане още при следващото ни виждане. Даже можеше да стане и сега, ако не издържа и ѝ проговоря. Затова си грабнах раницата и излязох.
Пълната луна залязваше на запад, едва видимо бяло кръгче, чиято способност да хвърля светлина беше сломена от зората. Още преди да стигна до портата, ме огря златист слънчев лъч и видях яркочервена птичка да се чифтосва с жълта женска на един изсъхнал клон. Птичките бяха твърде заети, за да обърнат внимание на приближаването ми. Перата по главата на мъжкия, щръкнали нагоре в червен пънкарски гребен, като че ли отделяха чист тестостерон. След като приключи с женската, той се стрелна право към мен като камикадзе, мина на косъм от ухото ми. Кацна на един клон и ме изгледа с изпепеляваща враждебност.
Беше още по-горещо от вчера, а климатикът в автобуса не работеше. Когато най-сетне стигнах до Сто двайсет и пета, тротоарът беше пълен със сияещи от пот жени и излизащи от църквите, разположени из етажите на околните сгради, деца. Във въздуха се усещаше противен, жлъчен мирис на гнили пъпеши, примесен с воня на пилешко от „Кентъки Фрайд Чикън“. Плочките лъщяха от чернееща втвърдена глеч от пилешка мазнина, храчки, разлята кола и текло от чувалите с боклук.
— Хей, мой човек! — посрещна ме Рубен във фоайето на сградата, по пода се търкаляха фишове от неделната лотария. — Какво е станало, Щастливецо, изглеждаш като препикано мушкато?
Очакваше ме едно ново съобщение на телефонния секретар. Боях се, че е от Анабел, но се оказа от някаква жена, която звучеше, като да е от Ямайка, молеше ме да съобщя на Антъни, че съпругът ѝ е починал снощи и погребението ще е във вторник следобед в еди-коя си църква в Западен Харлем. Повтори да предам на Антъни, че съпругът ѝ е починал. Това беше единственото съобщение, жена от Ямайка ме уведомяваше със спокоен и уморен глас, че съпругът ѝ е починал.
Вдигнах слушалката и оставих съобщение за Дейвид Леърд в „Карлайл“. След това заспах и сънувах, че съм на купон в къща с много стаи. Мъчех се да сваля млада тъмнокоса жена, която като че ли ме харесваше и изглеждаше готова да си тръгне с мен. Единствената пречка пред лесното щастие с непознатата готина мадама беше нещо, което според нея съм бил казал и заради което ме мислеше за гадняр. За моя радост, успях да я убедя, че не съм бил аз, друг го беше казал. Андреас Волф. Бях сигурен в това и тя ми повярва. Беше готова да се влюби в мен. И точно когато започвах да се досещам, че това трябва да е Анагрет, младото гадже на Андреас, изведнъж осъзнах, че е Анабел, една по-млада, по-нежна Анабел, отстъпчива и игрива, която като че ли ме познаваше по-добре от всеки друг и познанието ѝ беше всеопрощаващо и изпълнено с любов, само че нямаше как да бъде Анабел, защото истинската Анабел стоеше на прага и ме гледаше как флиртувам. Страхът, който ме връхлетя при мисълта за задаващите се укори и за мъчителния сблъсък с нейната лудост, идваше право от реалния живот. Тя изглеждаше обидена и съкрушена от предателството ми. На всичкото отгоре момичето я видя и избяга.
Дейвид ми се обади надвечер.
— Не мога — казах аз.
— Маса в „Готам“ в осем вечерта? Не говориш сериозно. Разбира се, че можеш.
— Не мога да взема парите.
— Какво?! Това е не само нелепо, ами направо си е престъпна глупост. Дори и да си поставиш за цел във всеки брой да очерняш доброто име на „Маккаскил“, пак държа да ти дам парите. А ако се притесняваш за Анабел, просто не ѝ казвай.
— Вече ѝ казах.
— Том, Том… Не бива да я слушаш.
— Не я слушам. Тя смята, че ще взема парите, и аз изобщо няма да се опитвам да я разубедя. Но не ги искам.
— По-голяма глупост от това не съм чувал. Ела в „Готам“ и обърни няколко мартинита. Чекът прогаря дупка в джоба ми.