— Няма да стане.
— Защо сега се отмяташ?
— Не искам да имам нищо общо с нея — отвърнах аз. — Оценявам колко добър беше с…
— Ще бъда откровен с теб — прекъсна ме Дейвид. — Не малко, много съм разочарован. Мислех, че най-сетне си се отказал от опитите да наданабелиш Анабел, след като се разведохте. А ти ми пробутваш врели-некипели.
— Виж, аз…
— Врели-некипели! — повтори той и затвори.
Дейвид се свърза отново с мен четири месеца по-късно, само че този път чрез посредник, пенсионирано ченге от Ню Йорк, сега в амплоато на частен детектив. Въпросният Демарс цъфна изневиделица на вратата ми един следобед, след като явно някак си беше успял да преодолее Рубен. Той беше мустакат като морж и се държеше заплашително. Заяви, че е най-добре да му покажа бележника си и извлеченията от кредитната карта за последните четири месеца.
— Това е обичайна процедура.
— Не виждам нищо обичайно — отвърнах аз.
— Били ли сте наскоро в Тексас?
— Извинявайте, кой сте вие?
— Работя за Дейвид Леърд. Интересуват ме най-вече последните две седмици на август. За вас ще е най-добре да ми докажете, че по това време не сте били в Тексас.
— Ако не възразявате, първо ще се обадя на Дейвид.
— Бившата ви е изчезнала — каза Демарс. — Изпратила е на баща си писмо, което изглежда истинско. Въпросът е какво се крие зад него, а вие сте бившият ѝ мъж. Само с вас разполагаме.
— Не съм я виждал от края на май.
— И за двама ни ще е по-лесно, ако разполагате с доказателства за това.
— Трудно е да докажеш нещо, което не се е случило.
— Постарайте се.
Тъй като нямаше какво да крия, веднага му връчих извлеченията от кредитната карта и касовите бележки, които пазех. След като установи, че август е добре документиран — бях в Милуоки с половината журналисти в Америка и отразявах Джефри Дамър за „Ескуайър“ — Демарс смекчи тона и ми показа копие от плик и написаната на ръка бележка, изпратена с него.
До Дейвид Леърд: Не съм твоя дъщеря. Повече няма да ме видиш никога. За теб съм мъртва. Не ме търси. Никой не може да ме открие. Анабел.
— Пощенското клеймо е от Хюстън — добави той. — Кого познава там?
— Никого.
— Сигурен ли сте?
— Да.
— Хм, ще ви кажа защо се обърнаха към мен. Дейвид твърди, че не я е виждал повече от десет години. Той, така или иначе, е мъртъв за нея, защо му е изпратила писмото? Защо сега? И какво прави в Хюстън? Мислех, че ще можете да хвърлите малко светлина.
— Минахме през доста тежък развод.
— Побоища? Съдебна забрана да се виждате?
— Не, не. Просто емоционално болезнен.
Демарс кимна.
— Значи, обикновен развод. Тя иска да започне начисто, да заживее нов живот и така нататък. И ако съм прав в тълкуванието си на писмото, бившата ви жена се бои хората да не си помислят, че някой ѝ е видял сметката. Това е единствената причина да го напише, все едно иска да каже: „Не се тревожете, не съм мъртва“. Но защо изобщо ѝ е хрумнала тази мисъл? Разбирате ли какво ви питам?
Анабел беше толкова непрактична и такъв отшелник, че ми беше трудно да си я представя в Хюстън. Но очевидно в нея беше настъпила някаква промяна, защото не ми се беше обаждала цели четири месеца.
— На 22 юли е била в Ню Йорк — продължи детективът, — изтеглила е пет хиляди в брой от банката. Същия ден е оставила ключа, без бележка, само ключа, в сградата на приятелката си Сюзан. Не сте я виждали този ден в Ню Йорк, нали?
— От май насам нито сме се виждали, нито сме се чували.
— Само че, нали разбирате, ако не беше изпратила това писмо, никой нямаше да тръгне да я търси. Доколкото схващам, тя не е много общителен човек. Можеше да минат години, без някой да забележи изчезването ѝ.
— С риск да прозвуча самомнително, според мен тя е написала писмото като съобщение до мен.
— В какъв смисъл? Защо направо не ви е писала на вас? Пращала ли ви е писмо?
— Не. Тя се опитва да докаже, че е способна да не поддържа никакъв контакт с мен.
— Доста крайно.
— Тя си е крайна. Освен това е възможно да се опитва да ме защити, в случай че някой като вас тръгне да я търси.
— Бинго! — Демарс щракна с пръсти. — Надявах се да стигнете дотук. Защото това е моят проблем с писмото. Болезнен развод, непримирими противоречия и въпреки това тя си прави труда да ви защити… Не го схващам. Всяка друга изоставена съпруга би се радвала, ако хората започнат да се питат дали не сте ѝ видели сметката.
— Анабел не е такава. За нея най-важното е да бъде безукорна в морално отношение.