— А вие? Някакви приятели в Тексас?
— Не бих казал.
— Бих искал да прегледам и адресника ви и разпечатката на телефона.
— Ще ви ги дам. И все пак според мен ще ѝ направите добро, ако престанете да я търсите.
— Не тя ми плаща.
Демарс искаше и друго — адресите на всички хора, които Анабел познаваше — и аз се безпокоях, че отказът ми да му ги предоставя може да пробуди подозрение. Само че държанието му подсказваше, че говори с мен по задължение, с отвращение. Той като че ли вече беше стигнал до извода, че Анабел е някаква изперкала досадница и че целият случай е обикновена семейна разправия. Обади ми се още няколко пъти с допълнителни въпроси и след това изчезна завинаги, така и не разбрах дали е успял да я открие. Надявах се — заради нея — че усилията му са ударили на камък, тъй като наистина смятах, че писмото ѝ до Дейвид е съобщение за мен. Макар аз първи да я бях напуснал, тя държеше да ми натрие носа и да скъса всякакви връзки с мен. Мразех я заради прозиращата в това ненавист, ала все още се чувствах виновен, задето я бях изоставил, и мисълта, че поне в едно нещо е постигнала успех, та било то и да изчезне безследно, поне малко намаляваше угризенията ми. Аз бях избягал от брака, но моралната победа беше нейна.
Дейвид ме потърси отново през 2002 година, година преди смъртта си. Този път посредникът беше адвокат, който ми писа, че съм определен за единствен попечител на създадения от Дейвид попечителски фонд на името на Анабел. Обадих се на посочения телефонен номер и научих, че единайсет години след изчезването ѝ за нея все още не се знае нищо и че Дейвид възнамерява да ѝ остави една четвърт от имуществото си с надеждата, че тя все някога ще се появи и ще вземе парите.
— Не искам да бъда попечител — казах аз.
— Хм, не бързайте толкова — рече адвокатът със симпатичен канзаски гърлен глас. — Не е зле първо да чуете условията.
— Не, благодаря.
— Не ми усложнявайте живота, моля, просто ме изслушайте. Фондът се състои изцяло от акции на „Маккаскил“. Седемдесет процента от тях не може да бъдат продавани, останалите трийсет може да бъдат предлагани по програмата за изкупуване от служителите на компанията, подчертавам, че може да бъдат предлагани, не сте длъжен да го правите. По номинална стойност става дума за почти милиард долара. Петгодишният дивидент е четири цяло и два процента и компанията по принцип си поставя за цел да го увеличи. С други думи, за година дивидентът възлиза на около четиресет и два милиона. Заплащането на попечителя е едно цяло и пет процента от тази сума. Колко излиза, към седемстотин и петдесет хиляди годишно, не след дълго ще закръгли милион. Тъй като една част от акциите не може да бъдат продавани, а другата не сте длъжен да продавате, задълженията ви като попечител са на практика никакви. Все едно сте обикновен акционер. С две думи, господин Аберант, ще получавате по милион на година, за да не правите нищо.
Тогавашната ми заплата като главен редактор на „Нюздей“ нямаше и една четвърт от тази сума. Все още изплащах вноските по ипотеката на двустайния апартамент в Грамърси Парк, който бях купил, след като станах редактор в „Ескуайър“ и в който останах и през годините, в които работех в списание „Таймс“, а после и във вестник „Таймс“. Ако все още вярвах, че аналитично-коментарно списание, наречено „Изобличител“, може да промени света— макар вече да ми се струваше, че отразяването на ежедневните новини е по-стойностна и по-сериозна кауза — с милион на година можех да финансирам чудесно тримесечно издание. Само че Дейвид беше прав: аз се мъчех да наданабеля Анабел. Опитвах се да остана чист, в случай че тя някога разбере какво съм правил след раздялата ни. Опитвах се да докажа, че мнението ѝ за мен е погрешно. Повторих на адвоката в Уичита, че не искам да имам нищо общо с попечителския фонд.
Така и не разгадах напълно мотивите на Дейвид. Той беше майстор в печеленето на пари и наистина обичаше Анабел поради много от причините, поради които я обичах и аз, но не можеше да се отрече, че в решението му да ѝ завещае един милиард нежелани долара, като посочи най-омразния ѝ човек за попечител, се крие някаква жестокост и отмъстителност. Не бях сигурен дали той иска да продължи да я наказва и от оня свят, или питае сантименталната надежда някой ден тя да се върне и да потърси това, което ѝ се полага по рождение. Може би и двете. Знам обаче, че Дейвид говореше и мислеше на езика на парите. Година след обаждането на адвоката той умря и ми остави двайсет милиона долара, чисто, с платени данъци, „за създаването на качествено национално публицистично издание“. Завещанието като че ли целеше по-скоро да възнагради мен, отколкото да накаже Анабел, поне аз така предпочетох да го тълкувам, и този път не отказах парите.