Опитът му показваше, че много малко неща си приличат толкова, колкото революциите. Андреас обаче беше преживял само онзи тип, който гръмогласно се провъзгласява за революция. А това, което отличава истинската революция — научната например— е, че тя не се перчи с революционността си, просто се случва. Перчат се само слабаците и страхливците, позьорите. Детството му — изживяно под властта на толкова слаб и страхлив режим, че беше издигнал затворническа стена около хората, които уж беше освободил — беше минало под лозунга, че Републиката е в авангарда на историята. Ако началникът ти е идиот и съпругът ти доносничи за теб, това не е по вина на режима, защото режимът служи на Революцията, а Революцията е хем исторически неизбежна, хем под постоянната угроза на обградилите я врагове. Това абсурдно противоречие също беше присъщо на перчещите се революции. Никое престъпление или непредвидено последствие не беше толкова лошо, че да не може да бъде оправдано от система, на която ѝ е писано да се появи, но лесно може да се провали.
Апаратчиците също бяха нещо неизменно. Тонът на новите, в техните TED Talks, при „презентациите“ на новите им продукти, в изявленията пред парламенти и на конгреси, в книги с утопични заглавия, беше същият лепкав блудкаж от вяра в правотата на партийната линия и пълно покорство, който Андреас много добре помнеше от Републиката. Като ги слушаше, всеки път се сещаше за онова парче на „Стийли Дан“, в което се пееше: „Грабваш нещо и си мислиш, че ще е за дълго“. (Радиото в американския сектор нарочно въртеше песента за младите уши оттатък границата.) В Републиката привилегиите бяха смехотворни, телефон, апартамент с високи тавани и големи прозорци, бленуваното разрешение за излизане в чужбина, но те едва ли бяха по-смехотворни от това, да имаш Х на брой последователи в туитър, харесван профил във фейсбук и редовни гостувания за по четири минути в Си Ен Би Си. Истинската привлекателност на присламчването към апарата се криеше в сигурността, която носеше това, да си част от системата. Навън въздухът вонеше на сяра, храната беше отвратителна, икономиката креташе на ръба на срива, цинизмът избуяваше, а вътре победата над класовия враг беше неминуема. Вътре преподавателят в университета и инженерът бяха в нозете на германския работник. Навън средната класа се топеше по-бързо от ледниците, ксенофобите печелеха избори или трупаха оръжие, враждуващи групи се избиваха ден след ден, а вътре радикалните нови технологии изместваха традиционната политика. Вътре децентрализирани, създадени ad hoc общности пренаписваха правилата за творчество и Революцията възнаграждаваше рискуващите, осъзнали силата на социалните мрежи. Новият режим дори беше извадил за повторна употреба лозунгите на старата Република: колективизация, сътрудничество. И двете приемаха като аксиома появата на ново човечество. За това всевъзможните апаратчици бяха единодушни. Тях като че ли изобщо не ги притесняваше, че управляващите елити се състоят от стискащи здраво властта бездушни представители на старото човечество.
Ленин е бил от рискуващите. Също и Троцки, преди Сталин да го превърне в Бил Гейтс на Съветския съюз, отхвърления криптореакционер. На самия Сталин не се е налагало да поема толкова много рискове, тъй като терорът е давал по-добри резултати. Макар че всички нови революционери, от първия до последния, твърдяха, че се прекланят пред риска — един доста относителен израз, тъй като въпросният риск беше да загубят парите на инвестиралите в тях капиталисти или в най-лошия случай да прахосат няколко години, в които са били издържани от родителите си, вместо, да речем, да поемат риска да бъдат разстреляни или обесени — най-успелите сред тях бяха последвали примера на Сталин. Също като старото политбюро, новото политбюро се представяше за враг на елитите и приятел на народа, преследващ една-единствена цел, да даде на потребителите това, което желаят, но на Андреас (който, трябва да му се признае, така и не се научи да ламти за вещи) му се струваше, че в интернет по-скоро властва страхът, страхът да не бъдеш нехаресван и не в крак с модата, страхът да не пропуснеш нещо, страхът да не бъдеш оплют или забравен. В Републиката хората се бяха страхували от държавата, в новия режим се страхуваха от природния ред: ако не убиеш, ще те убият, ако не изядеш, ще те изядат. И в двата случая страхът беше съвсем рационален, той беше продукт на разума. Пълното име на идеологията на Републиката беше „научен социализъм“ и то сочеше назад към Терора (якобинците с прекрасната си ефективна гилотина може и да бяха палачи, само че те се бяха представяли за палачи на просвещенската рационалност) и напред към ужасите на технокрация, която се стреми да освободи човечеството от неговата човещина чрез ефективността на пазарите и рационалността на машините. Това беше същинската неизменна черта на ерзац революциите: те не търпят ирационалността и се стремят да си разчистят сметките с нея веднъж и завинаги.