Андреас имаше дарбата, и това може би беше най-голямата му дарба, да си намира своя ниша в тоталитарните режими. До появата на интернет Щази беше най-добрият му приятел. Той беше намерил начин да се възползва и от Щази, и от интернет, като в същото време стои настрани от тях. Сравнението, което Пип Тайлър беше направила с кравефермата „Лунна светлина“, го беше засегнало, тъй като му напомняше колко си прилича с майка си, ала все пак Пип беше права: колкото и добри дела да вършеше „Слънчев лъч“, Проектът функционираше главно като продължение на неговото его. Фабрика за слава, предрешена като фабрика за тайни. Андреас позволяваше на Новия режим да го издига като вдъхновяващ пример за своята откритост, а в замяна, когато нямаше друг избор, той предпазваше режима от злословия по негов адрес.
В Новия режим имаше достатъчно кандидат-сноудъновци, служители с достъп до алгоритмите, с които фейсбук печели от продажбата на информация за потребителите и с които туитър манипулира мемите, които уж сами се разпространяват. Само че умните хора се страхуваха много повече от Новия режим, отколкото от плашилата АНС и ЦРУ, които режимът размахваше под носовете на нетолкова умните — взет директно от тоталитарните учебници похват да се отречеш от своите методи за терор, като ги припишеш на враговете си и се представиш за единствената защита от тях — и повечето от кандидат-сноудъновците си държаха устите здраво затворени. На два пъти обаче такива служители се бяха обръщали към Андреас (за отбелязване е, че и двамата работеха за „Гугъл“) с предложение да му предоставят вътрешна кореспонденция и програми, показващи как компанията събира лични данни и активно преглежда информацията, която уж само пасивно предава. И в двата случая, от страх от отмъщението на „Гугъл“, Андреас отказа да публикува документите. За да запази самоуважението си, поне беше искрен с информаторите: „Не мога да го направя. Искам „Гугъл“ да е на моя страна“.
Единствено в това отношение той се смяташе за апаратчик. Иначе в интервюта избягваше революционната реторика и тайно стискаше зъби, когато стажантите в проекта „Слънчев лъч“ обясняваха, че ще направят света по-добър. Примерът с Асанж му беше показал колко е глупаво да отправя месиански твърдения за своята мисия и макар да се забавляваше на иронията, че е прочут с чистотата си, Андреас не си правеше илюзии за реалната възможност да бъде чист. Животът с Анагрет го беше излекувал от тази заблуда.
Три дни след като Том Аберант му беше помогнал да заровят костите и прогнилите дрехи на пастрока на Анагрет в долината на Одер, Андреас замина за Лайпциг да я търси. Искаше да потегли по-рано, но беше зает да дава интервюта на западни журналисти. Благодарение на публикуваните преди години във „Ваймарер Бетреге“ закачливи стихотворения, както и на факта, че беше живял в мазето на църква и беше изскочил от централата на Щази в точния момент, за нула време се беше окичил с лаврите на „изтъкнат източногермански дисидент“. Вече се беше надигнал ропот от старите лекета на „Зигфелдщрасе“, които мърмореха, че той само е гледал да вкара подопечните си девойки в леглото, докато другите са рискували да бъдат наказани. Но нито един от тях нямаше баща в Централния комитет, нито един не можеше да се похвали с толкова бляскав епизод в биографията си като историята с акростиха, и като даде десетина интервюта едно след друго, в които неизменно беше титулуван „изтъкнат дисидент“ (като винаги си правеше труда да спомене смелостта на другарите си от „Зигфелдщрасе“), Андреас се утвърди като много по-истински противник на режима от другите лекета и те нямаха друг избор, освен да приемат медийната версия за нещата. Не след дълго славата му промени и спомените им за него.