Оказа се, че Анагрет не живее при сестра си, която го насочи към една чайна, сборище на феминистки, които до неотдавна бяха стояли по-долу и от природозащитниците в общественото съзнание; даже и замърсеното небе над Лайпциг не беше толкова сиво, колкото ръководството на Републиката, съставено предимно от мъже. Той отвори скърцащата врата на чайната в два следобед. Анагрет излезе от кухнята, бършейки ръце в пешкир.
„Усмихни се“, призова я наум Андреас.
Тя не се усмихна. Огледа помещението, което беше празно. По стените висяха портрет на Роза Люксембург, плакат на работнички в тежката промишленост и малко по-дръзки изображения на западни музикантки и активистки. Всичко беше забулено и помрачено от тъга, която навремето той беше бъркал със смехотворност. Тихо звучеше песен на Джоан Бейз.
— Може да поговорим после — рече Андреас. — Просто исках да знаеш, че съм тук.
— Сега е добре — отвърна тя, без да го поглежда. — Едва ли има какво толкова да си кажем.
— Аз имам какво да кажа.
Анагрет се подсмихна.
— Носиш добри новини.
— Да, нося добри новини. Да се върна по-късно?
— Не. — Тя седна на една маса. — Направо ми кажи добрите новини. Макар че май вече ги знам. Видях те по телевизията.
— Да. — Той се настани срещу нея. — Превърнах се в сензация. А ти не ми повярва, когато ти казах, че съм най-важният човек в страната. Помниш ли?
— Помня. — Анагрет продължаваше да избягва погледа му. — Всичко помня. А ти?
— И аз.
— Тогава защо си тук?
— Защото сега сме в безопасност. В безопасност сме и аз те обичам.
Тя се взираше в покривката. Кимна.
— Не искаш ли да знаеш защо сме в безопасност?
— Не.
— Досиетата са в мен, освен това преместих каквото трябваше.
Тя отново кимна.
— Не се ли радваш?
— Не.
— Защо?
— Заради това, което направихме.
— Анагрет… Погледни ме, моля те.
Тя поклати глава и Андреас осъзна, че проблемът никога не е бил дали са в безопасност, или не. Проблемът беше, че той ѝ напомняше за това, което я беше накарал да преживее.
— По-добре си върви — каза Анагрет.
— Не мога. Не мога да си представя да живея без теб.
Преди тя да отговори, вратата изскърца и влязоха две жени, разговаряха за „Нов форум“. Анагрет скочи и се скри в кухнята. Не след дълго пристигнаха още няколко от редовните посетителки. Макар да не изглеждаха войнствено враждебни, Андреас се чувстваше като чуждо тяло, което организмът тихомълком се мъчи да изхвърли. Мушица в сълзящо око.
Появи се и една девойка, която му беше позната, беше я видял с Анагрет в Берлин преди два месеца, сега двете заедно обслужваха посетителките. Приятелката го попита иска ли нещо.
— Не, благодаря.
— Не се засягай — рече тя, — но е по-добре да си вървиш.
— Ясно.
— Нищо лично. Просто мястото е такова.
Облекчението на изхвърлената мушица беше също толкова голямо, колкото и на отървалото се от нея око. Навън, в студения дъждец, Андреас се поколеба дали да не се качи на следващия влак за Берлин, да поеме отново ролята си на „изтъкнат източногермански дисидент“ и да остави на Анагрет малко време да помисли. Можеше и да го направи, ако Том Аберант не беше изчезнал тъй внезапно. Наличието на един истински приятел, който знае тайната му и доброволно му е помогнал да я погребат завинаги, навярно щеше да отнеме поне част от натиска на неотложността да има Анагрет. Само че Том не се беше появил на уговорката им за вечеря. Андреас напразно го чака няколко часа. На следващия ден, след като се прибра от поредното интервю, разпита всички в църквата дали не е идвал да го търси един американец. Не беше останал с впечатлението, че Том се мъчи да го прелъсти, за да се възползва после от него като журналист. Но дори и да беше така, нямаше никакъв смисъл американецът да му обърне гръб, преди Андреас да го е вкарал в архива на Щази. Следователно обяснението беше, че Том се е прибрал при жена си, явно той предпочиташе пред него жената, която уж му беше втръснала до смърт. Жегването от това отхвърляне показваше колко бързо и колко дълбоко беше хлътнал Андреас по него. И сега да бъде отхвърлен по същия начин и от Анагрет беше просто недопустимо.