Той се върна на гарата в Лайпциг и изрови от кошчетата за боклук няколко вестника, да види името си в тях, укрепваше самочувствието му. Кой може да устои на изкушението да повярва на вестника? Вечерта се върна в чайната и зачака отвън, докато лампите не угаснаха и Анагрет и приятелката ѝ спуснаха щората на витрината.
— Махай се! — извика към него приятелката. — Тя не желае да говори с теб.
— Това вече звучи лично — отвърна той.
— Да, сега е лично.
— След малко потеглям за Берлин. Там се случват важни неща и аз искам да участвам. Казвам се Андреас, между другото.
— Знам кой си. Видяхме те по телевизията.
— Анагрет — рече Андреас. — Тръгвам си. Не искаш ли поне да ме изпратиш?
— Не иска — обади се приятелката.
— Или поне малко да повървиш с мен — продължи той. — Трябва да обсъдим един въпрос, свързан със семейството ти. После може пак да се съберем тримата.
— Добре — рече изведнъж Анагрет и се дръпна от приятелката си.
— Анагрет…
— Той не е като другите. И е прав, наистина има нещо, за което трябва да поговорим.
Андреас забеляза, не за първи път, че тя умее да лъже. Щом останаха сами и тръгнаха един до друг с чадъри в ръка, Анагрет се извини за поведението на приятелката си.
— Бригите просто се опитва да ме предпази.
— Май ѝ се удава да отблъсква мъжете.
— С това и аз се справям. Но постоянното досаждане тежи. Добре е да имаш кой да ти помага.
— Постоянно ли ти досаждат?
— Отвратително е. В Лайпциг даже е още по-зле. Вчера един тип спря до мен с мотора и ми предложи да се омъжа за него.
Макар че Андреас с радост би разбил носа на онзи, нямаше как да не изпита гордост от това доказателство за красотата на Анагрет.
— Не ти е леко — рече той. — Не бих искал да съм на твое място.
— Той дори не ме познаваше.
Повървяха в мълчание.
— Онова тогава — каза тя. — Направих го заради теб.
Не му стана приятно от думите ѝ, но в същото време не му стана и неприятно. (Той съжаляваше, че е така, но в същото време и не съжаляваше.)
— Не бях на себе си — продължи Анагрет. — Бях луда по теб. То разруши живота ми и сега единствено за него си мисля, когато те видя. За това, което направих заради теб.
— И аз го направих заради теб. Готов съм и сега да го направя. Готов съм на всичко, за да те защитя.
— Хм…
— Ела с мен в Берлин. Лайпциг е кенеф.
— Няма да ме оставиш на мира, нали?
— Няма друг начин. Писано ни е да сме заедно.
Тя спря. На тротоара нямаше никой друг, Андреас вече беше загубил представа къде се намират.
— И знаеш ли кое е най-ужасното? — попита Анагрет. — Това, че си убиец, ми харесва.
— Не съм само убиец.
— Но поради тази причина ще тръгна с теб, ако изобщо го направя. Не е ли ужасно?
Наистина звучеше ужасно, тъй като чак сега, когато тя го нарече убиец, в него изведнъж пламна страст. Едва се сдържа да не я сграбчи в прегръдките си.
— Трябва да се поправим — рече тя. — Да вършим добри дела.
— Да.
— Множество, множество добри дела. И двамата.
— И аз го искам. Да бъда добър заедно с теб.
— О, боже… — Анагрет изхлипа. — Моля те, върни се в Берлин. Моля те, Ан…
Не успя да изрече името му. Той осъзна, че до този момент не беше чувал името си от нея.
— Можеш ли да изречеш името ми? — попита Андреас, следвайки някакво шесто чувство.
Тя поклати глава.
— Погледни ме и произнеси името ми. И тогава ще се върна в Берлин. Ще те чакам, ще ти дам колкото време ти е нужно.
Анагрет побягна. Изведнъж, с всички сили, държеше чадъра настрани. Той изгуби няколко секунди в колебание дали да хукне след нея, а тя беше толкова млада и бързонога, неговата малка джудистка, че нямаше да успее да я настигне, ако не я беше хванал червен светофар и не беше завила рязко на ъгъла. Там дъждецът явно се беше заледил. Краката ѝ се плъзнаха и Анагрет политна, сърцето му се сви.
Когато стигна до нея, тя все още беше на земята, държеше се за хълбока.
— Добре ли си?
— Не. Всъщност, да. Добре съм. — И ето я усмивката, за която той толкова копнееше. — Веднъж ми каза да не драматизирам. Помниш ли?
— Да.
— Аз помня всичко. Всяка дума.
Той клекна, хвана студените ѝ ръце и ѝ позволи да надникне в очите му. Видя, че може да я има. Но вместо очаквания благодарствен химн на радостта, в главата му се разнесе тънкото гласче на съмнението: „Сигурен ли си, че я обичаш? Миг след като се смъмри да не драматизира, се кълне, че помни всяка твоя дума! Очевидно няма и чувство за хумор, а това е доста потискащо, нали?“. Той се помъчи да го прогони. Все пак тя беше несравнимо красива. Преди две години, когато беше изброил пред нея различните възможности, беше избрала убийството. Анагрет беше добро момиче, но също така и развратница и лъжкиня. Интересът на другите мъже я отвращаваше, неговият обаче я привличаше. Тя знаеше, че той е вършил и лоши неща, и въпреки това го желаеше, предлагаше му по-добър живот.