Това изобщо не го беше предвидил. Добросъвестността на Анагрет му беше най-непоносима, тяхната несъвместимост като двойка най-силно се набиваше на очи във вечерите, в които Анагрет беше при Катя. Той я винеше не само задето харесва майка му, но и задето майка му я харесва. И не разполагаше с никакъв начин да изпусне парата на ревнивия си бяс. Дори когато се караха, гласът му си оставаше сух и благоразумен. Тя ненавиждаше този сух глас, но на фона на несвързаните ѝ оправдания, изричани с поаленяло лице, той недвусмислено сочеше, че Андреас е добър човек, който умее да владее нрава си и всичко останало. Но ако Анагрет се забавеше при Катя дори и половин час, бесът на ревността оцъкляше очите и ускоряваше ритъма на сърцето му и в това състояние Андреас не беше способен да прави нищо друго, освен да седи с прибрани към тялото ръце и да впряга всички сили да не избухне. Реакцията му беше толкова невъздържана, че той започна да подозира, че вътре в него има нещо, някаква друга същност, която винаги е била там, но у другите хора я няма. Едно много необичайно, неприятно и само негово нещо.
Това нещо, което той започна да нарича Убиеца, беше като неутрино или като загадъчния бозон, за които човек може да съди само по пътя на дедукцията. Чрез добросъвестно наблюдаване на субатомната си същност, чрез изследване на дълбинната структура на своето нещастие, чрез отбелязване на някои свои странни и мимолетни фантазии Андреас постепенно формулира цялостна теория за Убиеца и парадоксалните тъждества и изкривявания във времето, които го описваха. Отегчението и ревнивият бяс например бяха тъждествени. И двете бяха свързани с недоволството на Убиеца, че не е получил желаното. Убиеца се гневеше на Катя, задето го лишава от обекта на желанията му, и също толкова се гневеше и на самата Анагрет. А какъв беше този обект? Според теорията на Андреас той беше петнайсетгодишното момиче, заради което беше извършил убийство. Беше вярвал, че е привлечен от нейната добрина, от способността ѝ да го спаси, но за Убиеца Анагрет също беше убийца, лъжкиня и прелъстителка. Сериозният ѝ поглед го възбуждаше, защото го връщаше в онази нощ зад вилата на родителите му, към трупа на мъжа, когото тя беше прелъстила, лъгала и убила заедно с него. Колкото повече Анагрет се превръщаше в самостоятелна личност, в приятелка на майка му и на много други жени, толкова по-трудно му беше да види в нея онова петнайсетгодишно момиче.
И тъй като задоволяването на това желание му беше отказано, той беше податлив на идващи от Убиеца фантазии, някои от които бяха толкова пагубни за представата му за себе си (например фантазията как посяга на спящата Анагрет), че даже за да ги регистрира, преди да ги потисне набързо, беше необходима невероятна мобилизация на стремежа му към честно, обективно самонаблюдение. Всички фантазии до една включваха нощна тъмнина, тъмнината във вилата на родителите му, тъмнината в коридора, по който завинаги щеше да крачи към една стая. В неговата субатомна същност хронологията не беше особено стабилна. Обектът, който той желаеше, предхождаше безопасните игли в ушите, окълцаната коса, индийските рокли, които Анагрет беше започнала да носи, и то не защото Андреас „несъзнателно“ предпочиташе петнайсетгодишни (дори и някога да беше така, беше го израснал), а защото невръстната социалистическа джудистка беше тази, която му беше помогнала да извърши убийство. Беше го накарала да убие, беше олицетворение на убийството. По-голямата Анагрет, чиято добрина достигаше до абсурд в опитите ѝ да изкупи стореното, изобщо не отговаряше на целите на Убиеца и затова в своите фантазии той връщаше времето и отново я правеше петнайсетгодишна. И не беше само това, когато Андреас разучаваше внимателно фантазиите си, понякога се оказваше, че не той, а пастрокът върви по тъмния коридор към стаята на спящата Анагрет. Той беше едновременно убитият и убиецът и тъй като в паметта му имаше и друг тъмен коридор, тъмния коридор между детската му стая и спалнята на майка му, хронологията се изкривяваше още повече, майка му раждаше чудовището, пастрока на Анагрет, той беше това чудовище и го беше убил, за да стане едно с него. В здрачния свят на Убиеца никой не оставаше мъртъв завинаги.