Без да я поглежда в очите, той се завъртя към нея и захлупи лице в гърдите ѝ. Преметна краката си в скута на Анагрет и провеси ръце около врата ѝ. Изглеждаше като онази глупава снимка на Джон Ленън в обятията на Йоко, но не му пукаше. Искаше да се сгуши в нея. Анагрет беше нещо повече от добра, тъй като невинаги е била добра. Познаваше злото и беше избрала доброто.
— Съжалявам — прошепна тя, милваше го по главата и го прегръщаше, все едно беше дете. — Не исках да те разстроя.
— Шшшт.
— Добре ли си?
— Шшшт, шшшт.
— Какво?
— Не можем да ѝ кажем.
— Защо? Можем. И би трябвало.
— Недей, моля те. Не можем.
Той заплака. Убиеца се размърда, надушил възможност в сълзите, във вдетиняването му. Убиеца харесваше връщането назад във времето. Харесваше му, когато Андреас беше на четири, а Анагрет на петнайсет. Слепешком, със стиснати очи, той потърси устните ѝ. В първия момент те го приеха, отвориха се за неговите, но след това, сякаш беше жертва, инстинктивно усетила спотайващ се убиец, тя извърна глава.
— Трябва да довършим разговора си.
Разговора, разговора, разговора. Дъра-бъра, дъра-бъра, дъра-бъра. Мразеше я. Нуждаеше се от нея, мразеше я, нуждаеше се от нея, мразеше я. Той отново се опита да я целуне, без да отваря очи.
— Сериозно говоря — каза Анагрет и се размърда. — Стани от мен.
Андреас се надигна и отвори очи.
— Иди при свещеник — рече той.
— Какво?
— Щом искаш да се изповядаш. Намери някоя католическа църква, влез в изповедалнята и говори колкото си искаш. Ще ти олекне.
— Не съм католичка.
— Не мога да ти забраня да се виждате, но не го одобрявам.
— Тя те боготвори! Ти си нейният Христос.
— Тя боготвори това, което вижда в огледалото. За нея сме просто нещо полезно. Колкото повече ѝ доверяваш, толкова повече ще може да ни използва.
— Извинявай, но според мен грешиш.
— Добре. Греша. Само че не мога да продължа да живея с теб, ако ѝ кажеш.
Лицето ѝ поаленя.
— Тогава може би е по-добре да престанем да живеем заедно!
— Може би. Може вместо това да отидеш да живееш с нея.
— Опитвам се да поддържам близки отношения с майка ти, защото ти не можеш. Правя ти голяма услуга, а на всичкото отгоре ревнуваш!
— Не ревнувам.
— Напротив.
— Не е вярно. Не е вярно!
Всяка нейна дума беше истина, а всяка негова — лъжа. И все пак той беше добре платен консултант в областта на въздаването на справедливост в страните в преход и където и да отидеше, хората го приемаха с отворени обятия. Възхваляваха искреността и откритостта му, смееха се на пиперливите му шеги, снимаха го така, че да изглежда добре. Беше впримчен от всички страни.
Междувременно продължаваха да постъпват нови сигнали за нередности, пристигаха в обикновени кафяви пликове и пакети без адрес на подателя. Като германец, при това източногерманец, Андреас беше консервативен по отношение на технологиите и все още смяташе, че документите трябва да са „на хартия“, най-много на компютърни дискети. Чак до края на 2000 година двамата с Анагрет използваха един домашен компютър с общ адрес за електронна поща. Покрай организирането на своите групи и утопични каузи, тя беше в крак с технологията. Все по-често той я заварваше да щрака по клавиатурата, застинала в нелепа дървена поза с подпряна на вдигнатите колене брадичка и пресягащи се покрай тях ръце, с чаша чай до мишката, и си мислеше: „Боже господи, цял живот ли ще е така?“. Убиеца смяташе, че с интернет тя се мъчи да избяга от истинската същност на мъжа, с когото живее. Не можеше да я откопчи от компютъра.
И тогава Анагрет му направи една едва ли не животоспасяваща услуга. Накара го да си купи мощен компютър и да се научи да го използва пълноценно. Което той и направи. Нощем събираше недоволни бунтари и хакери и създаваше проекта „Слънчев лъч“, а денем, докато Анагрет утешаваше посестримите си в своя център, Андреас гледаше порно. Всъщност то, а не мрежата от бунтари и хакери, го зариби по интернет и неговия потенциал да промени света. Внезапната широка достъпност на порното, анонимността, незначителността на авторското право, бързината на удовлетворението, размерът на виртуалния свят в реалния, плъзналите по целия свят общности за споделяне на файлове, усещането за власт, което носеше щракането с мишката: интернет щеше да е от огромно значение, особено за светлоносците.