Едва впоследствие, когато за него интернет беше станал синоним на смърт, той осъзна, че е зървал смъртта в порното. Всяка обсесия, в това число и гледането на дигитални изображения на съвкупления, което бързо се превърна в изяждащо целия му ден обсесивно занимание, лъха на смърт поради предпоставеното от нея късо съединение в мозъка, окастрянето на личността до затворения кръг стимул — реакция. Но още по времето на протоколите за пренос на файлове и свободните форуми се усещаше неизмеримата необятност, присъща на зрелия интернет и последвалите социални мрежи; в качените снимки на нечия съпруга, седнала гола на тоалетната, се виждаше присъщото заличаване на границата между лично и публично; в умопомрачителния брой снимки на съпруги, седнали голи върху тоалетната — в Манхайм, в Любек, в Ротердам, в Тампа — се долавяше намек за разтварянето на индивида в масата. Машината беше свела мозъка до реагираща, подаваща обратна връзка част от системата, личната индивидуалност беше сведена до публична безличност: човек все едно вече беше мъртъв.
А смъртта, естествено, беше опиат за Убиеца. Образите на екрана на компютъра отвличаха вниманието му от мислите за тъмни коридори и потайни попълзновения и за известно време на Андреас му се струваше, че е намерил начин да направи живота с Анагрет поносим. Можеше да запази своята идеализирана представа за себе си, като не отрича мъжката експлоатация на жените, на която ставаше свидетел на екрана, и я заклеймява дори когато тя го възбужда, а след това, след като удовлетвореше нагона си, можеше да запази идеализирания си образ в очите на Анагрет. Ако перифразираше Франк Запа, тя си мислеше, че иска мъж, а всъщност искаше кексче. Дали като наказание, задето ѝ беше забранил да изповяда престъплението им пред Катя, или пък като опит за прокарване на някаква полова политика, а може и да беше съвсем в реда на нещата, но така или иначе, Анагрет беше изгубила всякакъв интерес към секса. Тя държеше — изрично го изискваше със своя уклон към гръмките фрази — на „съкровеността“ и „заедността“. Те се постигаха чрез гушкане, а Андреас, вече задоволил нуждите си другаде, нямаше нищо против гушкането. Благодарение на интернет и на двамата им беше лесно да се държат като деца.
Отне му половин година, за да осъзнае, че не се е измъкнал от капана, а е впримчен още по-здраво в него. Беше убеден, че ако не изкара до края на живота си с красивата Анагрет, венчан за нея чрез тяхната тайна и старата си надежда за изкупление, никога повече няма да събере достатъчно надежда, за да се опита да живее с друга. Ако напуснеше Анагрет, щеше да признае, че от самото начало му е имало нещо. Само че като че ли наистина му имаше нещо. Сега мастурбираше повече, отколкото като юноша. Обективно погледнато, безкрайното повторение беше досадно, но не можеше да се спре. Призивите да мисли с главата си, които известно време вършеха работа, добросъвестните му усилия да си представи реалистични обстоятелства, при които едно момиче би позволило на трима здрави руснаци да се изпразнят върху лицето ѝ пред камерата, и да изпита състрадание към нея, вече не даваха резултат. Случващото се във виртуалния свят, където красотата съществуваше, за да бъде мразена и омърсявана, беше по-завладяващо от случващото се в реалността, където красотата като че ли нямаше никакъв смисъл. Андреас започна да се страхува от докосванията на Анагрет. Предусетеше ли да се задава милувка, той си поемаше дълбоко дъх и се стягаше. „Съкровеността“ и „заедността“ бяха станали непоносими за него и затова беше още по-важно тя да не узнае истината и да го напусне отвратена. Без нейната идеализираща представа за него нямаше никаква надежда. Андреас започна да се чуди дали всъщност Убиеца не желае самоубийството му, собствената си смърт.
Макар да знаеше, че Убиеца му е враг, той така и не успяваше да се насили да го намрази. Опиташе ли се да си каже, че го мрази, умът му правеше крачка назад и виждаше, че това е лъжа: той най-чистосърдечно не желаеше да е друг, желаеше да е такъв, какъвто е. Знак за това беше и липсата на вина за убийството на Хорст Клайнхолц. Андреас не беше в състояние да изпита съжаление за стореното. Всъщност, когато беше напълно искрен пред себе си, той изключително много се радваше, че го е направил. Същото важеше и за следобедите, които прекарваше в самозадоволяване пред мощния си компютър. В съответствие с убежденията си заклеймяваше действията си, но те не пробуждаха у него омерзение. Омерзение изпитваше към Анагрет, към моралните си принципи, към другите си отговорности, които се изпречваха на пътя на обсесията му. И все пак не беше толкова просто, тъй като, когато зоркият му Аз отстъпеше крачка от компютъра, над който Андреас се беше навел със смъкнат панталон, гледката, която се разкриваше пред очите му, определено му беше омразна. Андреас не беше в състояние да мрази себе си субективно, но наистина мразеше обекта, който представляваше на този свят. Срамния, позорен обект, в който нещо не беше наред. Започваше да си мисли, че Анагрет и майка му щяха да са по-добре без този обект, че е трябвало да скочи от по-висок мост като юноша.