В състояние, близко до депресия, той написа писмо на Том Аберант. Двамата все още поддържаха връзка чрез пощенски картички. От картичките на Том все така се долавяше шеговитият американски тон, който Андреас беше харесал у него, но в тях липсваше изповедната задушевност, която го беше предизвикала да направи своето признание. В писмото си той се опита да я съживи. Писа, че сега разбира какво е станало с брака на Том, спомена — надяваше се, че Том ще долови самоиронията — че в известен смисъл е станал роб на порното в интернет, излъга, че скоро работата му може да го отведе в Ню Йорк. Не би трябвало да е трудно Том да прочете между редовете молбата му за помощ. Но картичката, с която той му отговори, беше шеговита и резервирана и не съдържаше покана за гостуване в Ню Йорк.
В крайна сметка Андреас беше спасен не от друг, а от майка си. В един дъждовен септемврийски петък четири дни преди големия удар на „Ал Кайда“, той се отзова на поканата ѝ за обяд в апартамента. Закъсня малко, защото преди да тръгне, беше сметнал за необходимо да си бие още една чекия, тъй че съвсем да удари дъното. Депресията беше като наркотик, замъгляваше порива да спори с Катя и да ѝ противоречи. Колкото по-малко говореше с нея, толкова по-добре. Най-добре щеше да е изобщо да не трябваше да ходи при нея, но тя му беше казала, че трябва да обсъдят насаме бъдещето на Анагрет. Освен това беше намекнала, че подготвя завещанието си.
Естествено, това се оказа лъжа. В апартамента, докато майка му поднасяше купената от „Галерия“ готова храна, Андреас унесено я попита докъде е стигнала със завещанието.
— Не те поканих да обсъждаме завещанието ми — отвърна тя. — Това си е моя работа.
Той въздъхна.
— Попитах те само защото го спомена, когато ми се обади.
— Двете нямат нищо общо. Съжалявам, че си се подвел.
Наркотикът действаше. Андреас не възрази.
— Изглеждаш ужасно уморен — отбеляза Катя.
— Животът в компютърната епоха.
Седнаха на масата и кучето притича при нея. Тя се усмихна на Андреас.
— Всеки път се повтаря една и съща игра.
— Каква игра?
— Дисциплиниране чрез награда.
— Много добре я помня.
— Лесинг — обърна се тя към кучето. — Не ти подобава да просиш.
Кучето изджафка и вдигна лапички върху скритото под памучен панталон бедро.
— Ужасно. Той като че ли ме има за свой домашен любимец. — Катя даде на кучето парченце печен картоф. — Толкова ти стига. Нищо повече няма да получиш.
— Не съм много гладен — обади се Андреас. — И ме чака доста работа.
— А, да. Как можах да си помисля, че си готов да прекараш няколко часа с единствения си родител.
— И без това предпочиташ да четеш за мен, отколкото да си говорим. Защо да се преструваме?
Кучето отново беше опряло лапи на бедрото ѝ. Тя му даде още едно парче картоф.
— Ще бъда пряма — рече Катя. — Тревожа се за Анагрет.
Колкото и да беше замаян, колкото и да усещаше, че в слабините му не е останала неизразходвана и капчица, на него му мина през ума, че ако обядът приключи бързо, ще има няколко свободни часа с компютъра, преди Анагрет да се прибере. В истинския свят, който обитаваше, определено нищо не го привличаше.
— Андреас — продължи майка му, — мисля си, че може би трябва да се разделите.
— Моля?
— Знаеш колко съм привързана към нея, имах я за родна дъщеря. В известен смисъл тя наистина ми беше като дъщеря. Няма друга майка.
— И какво излиза? Че спя със сестра си?
— Типично в твой стил е да ти мине такава мисъл и да я изречеш на глас. Знаеш, че не това имам предвид. Имам предвид, че двете бяхме много близки.
— Забелязах.
— Освен това никой не те познава по-добре от мен.
— Поне ти така твърдиш.
— Никога не съм се тревожила какво ще стане с теб. Ти си доминираща личност, роден си да се налагаш и всички го усещат. Каквото и да правиш, светът ще те обича. Още в деня на раждането си беше изключителен.