— Андреас — обади се нежно майка му.
Той се обърна към нея, едва се сдържаше да не се разплаче.
— Не биваше да ми казваш.
— Каквото човек прави от любов, е отвъд доброто и злото.
— Не е! Не е!
Андреас хукна навън, профуча покрай асансьора и се спусна по стълбите, където можеше да поплаче, без да се страхува, че майка му ще го види. Бяха минали години, откакто за последно беше в състояние да извади що-годе приемливо доказателство, че е щастлив с Анагрет. Всяко нещо в жалкото му съществувание, чак до протрития зачервен пенис в гащите, говореше против оставането им заедно. Без нея нямаше да бъде по-нещастен, отколкото беше сега, а тя щеше да е по-щастлива без него. Но всичко това не намаляваше мъката му. Не беше изпитвал такава мъка досега. Явно все пак наистина я обичаше.
Мъката обаче отмина. Още преди Андреас да стигне до къщи, бъдещето му се проясни. Никога повече нямаше да допусне грешката да се опитва да живее с жена. По някаква причина (навярно скрита в детството му) той не ставаше за това и като силна личност трябваше да го приеме. Компютърът го беше превърнал в слабак. Андреас не беше забравил смътния срамен спомен как се беше сгушил в скута на Анагрет като малко дете, нейно дете! Слабак! Слабак! Но сега Катя със своята намеса му беше дала нужния претекст да се освободи както от майка си, така и от Анагрет. Двойно проявление на deus ex machina — късметът на човек, на когото му е писано да доминира. Разбира се, в това, че именно Катя му беше отворила очите за слабостта му и му беше върнала силата, имаше немалко ирония. Ирония имаше и в това, че макар тя да беше лъжкиня, той беше съзрял истината в думите ѝ за него. Ирония имаше и в това, че щеше да дължи свободата си на нея. Но това не правеше намесата ѝ по-малко отвратителна. Катя беше проиграла напълно шансовете си за някакво бъдеще с него.
Щом се прибра у дома, Андреас прочисти компютъра от свалената от интернет мръсотия. Новопоявилото се усещане за цел и за изтрезняване като че ли си струваше обсесивното оливане, на цената на което го беше постигнал. Той изми чиниите в мивката и ги подсуши. Ясно виждаше как не след дълго ще води други жени в новото си жилище, ще ги води една след друга в дълга върволица, както подобава на един силен мъж, и че то трябва да е чисто и подредено, да оставя впечатление за самоконтрол.
Андреас седеше с изправен гръб пред компютъра и закаляваше самоконтрола си с разчистване на натрупалите се писма в пощенската кутия, когато Анагрет се прибра с пазарска мрежа увехнали „био“ зеленчуци.
— Дойдох само да се преоблека — каза тя. — Отивам на митинг в подкрепа на протестиращите за наемите.
— Добре — отвърна той. — Но първо седни за малко.
Анагрет влезе във всекидневната, кацна на ръба на фотьойла и сведе поглед към пода. На него му се струваше, че тя излъчва вина. Странно, че не го беше забелязал по-рано. Беше обмислил внимателно какво ще ѝ каже, но сега, когато беше дошло време да го изрече, се поколеба. Мъката не се беше разнесла напълно и той се чудеше дали вместо това да не пробва нещо съвсем различно с прясно възроденото си чувство за власт: „Стига глупости, край на гушкането. Съблечи се веднага! От сега нататък ще е друго“. Възможно беше тя да откликне радушно и навярно това щеше да ги спаси. Но по-вероятно беше Анагрет да откаже, което щеше да го засегне и посрами, а и имаше много други жени, на които можеше да говори по този начин. За разлика от преди, сега Андреас можеше да види тяхната привлекателност.
— Не сме щастливи заедно — рече той.
Анагрет наведе глава и се размърда смутено.
— Да, знам, напоследък нещата не вървят. Не сме много близки. Давам си сметка за това. Но…
— Знам за теб и Гизела.
Тя се изчерви силно и него отново го връхлетя състрадание, но и също, за първи път, гняв. Беше го предала, Катя беше права. До този момент изобщо не беше изпитвал гняв.
— Върви при нея — рече той студено. — Или я покани да се премести тук. Аз ще се изнеса.
Анагрет наведе още повече глава.
— Не е това, което си мислиш…
— Не ме интересува какво е. Така или иначе, то е само симптом. Не сме един за друг.
— Кой ти каза?
— Носят ми всякакви мръсотии. Това ми е работата.
— Катя ли?
— Катя? Не. Няма значение как съм разбрал. Кажи, честно, приятно ли ти е с мен?