— Майка ми не е била в Централния комитет.
— Но съпругът ѝ беше. Описанията са изцяло в рамките на добрия тон, а и този период обхваща само половината от книгата. Останалото е за затвора и за социалистическото „правосъдие“.
— И за мен. Казахте, че се отнася и до мен.
Петер Кронбург поаленя още повече.
— В края разказвам за първата ни среща. Не отричам, че съм споменавал този аспект пред издателите. Казаха ми, че е важно да наблегна на възможностите за реклама и да предложа маркетингова стратегия, когато изпращам ръкописа.
— „Срамната тайна за извънбрачния произход на Андреас Волф.“ И искате да ви помогна?
— Ако маркетинговата стратегия се съсредоточи около твоето име, книгата ще се продава по-добре. Трябва да се погрижа за умствено изостаналия си син. Какво ще стане с него, когато мен вече няма да ме има? Идеята е да се възползвам от „осталгията“, като едновременно с това вътре в текста си я критикувам. Сега е идеалният момент книгата да излезе на пазара.
— Цяло чудо е, че издателите не наддават за нея.
Петер Кронбург поклати глава.
— Отвсякъде получавам един и същи отговор. Издателите са затрупани с мемоари на източногерманци. Само от едно издателство поискаха да им изпратя ръкописа и някаква девойка, съвсем малка, доколкото можах да преценя, ми го върна с думите, че вътре не се говори достатъчно за теб.
На Андреас му стана жал за баща му. Заради незначителността му в сравнение със значимостта на незаконородения си син. Заради стремежа му да превъзмогне второстепенността на отредената си роля и да сграбчи шанса, заради обясненията му за „маркетинговата стратегия“ и „пазара“. Сърцераздирателно беше да гледаш как стари осита се мъчат да подражават на мисленето на веситата, да докарат езика на капиталистическото самоизтъкване.
— „Видях сина си за втори и последен път в Американската библиотека“ — рече Андреас. — Ето така може да свършва книгата.
Петер Кронбург отново поклати глава.
— Целта ми не е да те посрамя. Не изпитвам гняв към теб. Към майка ти, към баща ти, към Щази — да. Но към теб — не. Освен ако не държиш да защитиш Катя, книгата по никакъв начин няма да ти навреди. Даже напротив.
— Защо?
— Доколкото схващам, твоята маркетингова стратегия се върти около символиката на слънчевия лъч. Ако подкрепиш книгата, ако ми помогнеш да я представя на издателите — на редакторите горе, не на изплашени момичета на по двайсетина години — ще покажеш, че не би се спрял пред нищо и си готов да „осветиш“ всяка тайна. Ще станеш още по-известен. Ще се превърнеш в легенда.
„И ти заедно с мен“, помисли си Андреас. Може би баща му не беше чак толкова загубен, колкото изглеждаше. Не беше чак толкова различен от него. Може би изобщо не беше различен, просто не беше извадил същия късмет.
— А ако не помогна? — попита той. — Ще отидете в „Щерн“ и ще разкриете пред целия свят какъв лицемер съм?
— Захванах се с тази книга заради сина ми, другия ми син, и в името на справедливостта. Не съм сигурен доколко справедливостта има някакво значение сега. За никого не е новина, че Щази и хората като родителите ти са престъпници. Но в новия живот, който дойде след тях, парите са много по-важни.
— Не мога да ви предложа пари.
— Предполагам, че не след дълго ще можеш.
Андреас прелисти отпечатаните на мастиленоструен принтер страници. Погледът му се спря на изречението „Тя беше като разгонена дива котка“. Нямаше нужда да чете повече. Само че беше и любопитен, поне малко, към мъжа с червеното поло. От самото начало ли се беше опитвал да се възползва от Катя? Дали не беше решил, че може да се хване за шлифера ѝ и като неин любовник да се издигне в социалистическата йерархия? Да те изпратят в затвора за противодържавна дейност, не беше несправедливо, ако наистина си работил против държавата. Несправедливо би било да се присъединиш към апарата и да не получиш обещаната награда.
— Няма да ви дам пари — каза той. — И не желая да ви виждам повече. Погребах баща си и нямам нужда от друг. Но ще прочета мемоарите ви и ще направя каквото мога.
Петер Кронбург развълнувано протегна треперещата си ръка над масата. Андреас я стисна като прощален подарък за него. След това взе ръкописа и си тръгна, без да се сбогува.
Преди десет години той внимателно беше прочел досието си от Щази. В по-голямата си част то му се беше сторило ужасно досадно, тъй като в нито един момент службите не го бяха разработвали в отделна операция, но вътре имаше и няколко изненади. Най-малко две от петдесет и трите момичета, с които беше преспал като възпитател, се оказаха нещатни сътруднички и опровергаваха теорията му, че Щази рядко вербува жени и не се занимава с непълнолетни. Една от доносничките беше докладвала, че Андреас разказва уронващи престижа на държавата вицове, подбужда у питомниците си неуважение към научния социализъм и се възползва от поста си, за да ги вкара в леглото; след като се опитала да спечели доверието му и се съгласила да легне с него, тя разбрала, че той има „неестествени сексуални наклонности“ (явно имаше предвид, че Андреас предпочиташе да обхожда с език нейните законоподривни долни устни, отколкото да целува законопослушната ѝ уста), после изразила престорен интерес към активистите, защитаващи околната среда, а той се изсмял и отговорил, че „единственото зелено нещо, което харесва, са киселите краставички“. Въпросната доносничка се оказа двайсет и две годишна, Андреас си спомняше името ѝ, но не и как изглежда. Другата, която помнеше по-добре, беше на седемнайсет. Тя докладваше, че той „не общува с другите противообществени елементи в църквата“, „не окуражава поставянето под въпрос на ръководните принципи на марксизма-ленинизма“ и „се сочи като лош пример за последствията от лекомислени контрареволюционни прояви“. Съвсем естествено, тя нямаше оплаквания и от секса с него.