Другата малка изненада в досието беше, че до септември 1989 година всеки първи петък на месеца офицер от Щази беше посещавал майка му да провери дали синът ѝ не е правил опит да се свърже с нея. Докладите от тези посещения, които надхвърляха сто, бяха кратки и в същината си напълно еднакви, като се изключеше, че през първите три години към тях беше дописвано с друга пишеща машина потвърждение, че „записите на телефонните разговори в кабинета на К. В. не показват да е общувала с А. В.“. В първия доклад без такава бележка отстрани беше добавено: „подслушването на телефона на К. В. е преустановено по молба на председателя В.“.
Напук на себе си, Андреас се беше развълнувал, когато осъзна колко строго е била следена Катя. Той никога не беше успявал напълно да си затвори очите за факта, че в много отношения тя също беше жертва — на психическата си неуравновесеност, на майка си и баща си, които я бяха взели със себе си в Републиката, вместо да я оставят в Англия, на службите, изпратили в заточение и навярно убили родителите ѝ, на съпруга си, когото не обичаше, но на когото беше длъжна да се подчинява, на системата, която потискаше вродената ѝ интелигентност, на любовника си, който се беше върнал в Берлин да настрои сина ѝ срещу нея, и накрая дори и на сина си. Андреас със сигурност я мразеше, но в него продължаваше да се спотайва и възможността за състрадание. Състрадание към смазаното, изгубено, превърнато в жертва момиче. Понякога дори се питаше дали в петнайсетгодишната Анагрет не е видял младата Катя, дали всъщност това не е истинският образ зад представата му за Анагрет.
Докато вървеше с ръкописа на Петер Кронбург към дома си, съчувствието му отново се размърда. За Андреас беше ясно, че Кронбург е прав, публикуването на „Престъпна любов“ можеше да му се отрази благотворно, но също толкова ясно му беше, че няма да прочете текста. Малкото останали приятели на Катя бяха англичани и възрастни весита — тя не искаше да има нищо общо с оситата — и най-вероятно те щяха да ѝ обърнат гръб, ако книгата попаднеше в ръцете им. Дори и в епохата на прошката, сътрудничеството с властите и изпращането на невинен мъж в затвора за десет години нямаше как, след като се припомнеше, да бъде лесно простено. Гордата майка на светлоносеца щеше да се превърне в неговата обругавана майка.
И затова, макар да се беше заклел, че кракът му повече няма да стъпи там, той се отправи към апартамента на „Карл Маркс Алее“. Тя го посрещна нацупено, задето я беше избягвал в продължение на три месеца, а след като Андреас ѝ обясни за какво е дошъл, цупенето прерасна в гняв.
— Защото аз отказах да се видя с него — заяви тя. — Затова е решил да ми отмъсти и само така може да го направи.
— Доколкото разбирам, неговият мотив всъщност са парите.
— Той и тогава ме преследваше по същия начин.
— Каквото повикало… — отбеляза Андреас.
— Нямам намерение да обсъждам това с теб. Като си помисля, че ще прочетеш неговата версия, лошо ми става.
— Истината е гадно нещо, а?
— Той развиваше противодържавна дейност в полза на Запада. Беше луд по Америка, най-вече по музиката. Ако твърди, че е имало други причини за тежката му присъда, значи, лъже.
— Ох, майко…
— Какво?
— Чуваш ли се какви ги говориш? Заслужавал е десет години, защото е харесвал Елвис?