Тад беше от хората, които се самодокументират. В бейзболната му шапка с логото на „Янки“, която никога не сваляше, имаше самоактивираща се камера, а на верижка около врата му висеше още една. По време на обяда, поднесен край басейна от босонога красавица, Каролина, която поне на външен вид можеше да мине за шестнайсетгодишна, Андреас му беше предложил поне за малко да изключи камерите. Тад, който беше по хавайка, нарочно разкопчана, за да се вижда плоският му като на морска костенурка корем със загорели и стегнати от коремни преси мускули, се засмя и отвърна:
— Да нямаш нещо за криене?
— Просто се чудя къде отива всичката тази информация.
— Нека слънцето да огрее и теб, братле. Това е „Скрита камера“! — извика той и се засмя отново.
— Не че не ти вярвам. Но ако нещо стане с теб…
— Имаш предвид, ако умра? Никога няма да умра! Нали затова си записвам живота.
— Аха.
— Всичко отива в облака, а облакът постоянно се самовъзпроизвежда. В сравнение с възпроизводството на ДНК, вероятността за грешка е пет пъти по-малка! Всичко ще е там, абсолютно запазено, когато ме заредят отново. Искам да си спомням този обяд. Искам да помня малките пръстчета на краката на Каролина.
— Ясно, разбрах. Но ако се поставиш на мое място…
— Ти не си падаш по облака.
— Не особено.
— Е, идеята все още не е съвсем доразработена, факт. Но като те заредят отново, ще ти хареса.
— Едва ли, по цял ден вадя пълни мрежи с гадости от твоя облак.
— Като каза „пълни мрежи“…
Каролина се беше появила с поднос с печена риба, подредена върху бананови листа. Тя премести сребърния пистолет на Тад да сложи подноса, а той я дръпна в скута си и я млясна по шията. Усмивката ѝ изглеждаше малко насилена. Тад дръпна дълбокото деколте на роклята ѝ и завъртя камерата да надникне вътре.
— И тези тук искам да запомня — каза той. — Тях най-вече!
Каролина блъсна камерата и без да каже нищо, се измъкна от хватката му.
— Все още ми е сърдита заради папагала — рече Тад, изпращайки я с поглед.
— И вестниците продължават да те разнасят заради него.
— Макар че и тя не го харесваше. Тая гадина така врещеше, все едно живеехме до стругарска работилница. Каролина обаче смята, че е трябвало да му видя сметката по друг начин, не с пистолет. Това не ти ли звучи като суеверие? „По папагали не се стреля с пистолет.“ Не обърна никакво внимание на обясненията ми, че с пистолет е много по-спортсменско.
Андреас си взе от рибата.
— Дай да поговорим за Боливия.
— Страната няма излаз на море — рече Тад. Може би най-противната му черта беше колко придирчиво забожда всяка хапка и я пъха в устата си, сякаш досегът с нея е необходимо зло. — Преди e имала, но Чили е завладяло цялото крайбрежие. Както и да е, аз там не мога да живея. Трябва ми море. В планината обаче има едно местенце, Вулканите. Беше на един германец, геолог. Бях го наел, когато подготвях онзи удар с лития. Та той ми каза, че случайно бил прелетял над това райско кътче с малък самолет и направо му останали очите. Купил го за трийсет и пет хиляди американски долара, представяш ли си? Отделих един ден да отида да го видя и се оказа, че е напълно прав. Местенцето е неземно. Предложих му един милион и накрая си стиснахме ръцете на милион и половина. Има неща, дето, като ги видиш, и си готов на всичко за тях.