— Нямам нищо против — кимна Андреас.
Неприятният инцидент се случи, след като двамата стигнаха до портала на имението. Тъй като кадилака го нямаше, Тад се обади на шофьора, който обясни, че е отишъл да зареди и сега се връща от бензиностанцията. След няколко минути портата се отвори, за да пропусне колата, и в този миг един мъж с бръсната глава, очевидно не местен, с фотоапарат на врата и с елек с множество джобове, изскочи иззад една палма от другата страна на улицата. Той изщрака поне десет кадъра с двамата пред къщата, преди Андреас да успее да се скрие зад кадилака.
Как можеше да направи такава глупост да застане на видно място? А на всичкото отгоре нещата вървяха от зле към по-зле. Тад извади пистолета си и се прицели във фотографа, чийто апарат продължаваше да щрака.
— Хвърли апарата, негоднико! — извика Тад. — Да не мислиш, че няма да те гръмна? Мислиш ли, че ме е страх?
Андреас изненадано отбеляза, че пистолетът трепери. Шофьорът на Тад изскочи от кадилака, изглеждаше объркан. От улицата се чуха стъпки. Тад свали пистолета, изтича към наредените край стената клетки и пусна два ротвайлера.
„Тъй отминава добрият късмет“, помисли си Андреас.
Той и шофьорът последваха Тад през портала, кучетата препускаха по улицата след фотографа. И в този момент се появи Убиеца. Фотографът се затутка пред един миниван, кучетата го настигнаха и му се нахвърлиха, едното го захапа за ръката, а другото за крака. Андреас си даде сметка, че се надява ротвайлерите да го разкъсат.
Тад вървеше забързано към схватката с пистолет в ръка.
Андреас скочи в кадилака и заповяда на шофьора да потегли. Когато излязоха през портата, кучетата скимтяха и се олюляваха— явно фотографът ги беше напръскал със спрей — и миниванът се носеше право към Тад, който като че ли вече беше загубил желание да се разправя с натрапника. Тад се дръпна от пътя, пистолетът висеше клюмнал в ръката му. Шофьорът завъртя рязко волана на кадилака, за да избегне сблъсък с минивана.
— Обърни и го последвай — заповяда Андреас.
Шофьорът кимна, но не изглеждаше доволен и не бързаше особено. Докато обърне, от минивана нямаше и следа.
— Няма го — рече той, сякаш това решаваше въпроса.
Явно нищо не се беше променило. Убиеца не си беше тръгнал. Андреас се чувстваше като човек, който след десетилетие блажен сън се е събудил в още по-отвратителна реалност. Вместо любов, имаше слава. Вместо съпруга, деца и истински приятели, какъвто можеше да бъде Том Аберант, имаше Тад Миликен. Беше сам с Убиеца.
Той нареди на шофьора да го закара до най-близката болница. Миниванът беше отпред. Капки прясна кръв по асфалта водеха до червено петно върху линолеума вътре. В чакалнята седяха две белизки и четири болни деца.
— Трябва да видя приятеля си — каза Андреас на жената на регистратурата. — Нахапания от кучета.
Тъй като бяха в Белиз, направо го пуснаха в стаята за прегледи, където млад лекар почистваше разръфана рана, една от няколкото по ръката на фотографа.
— Изчакайте навън, моля — заповяда лекарят, без да вдига поглед.
Отпуснатият по гръб фотограф завъртя глава към Андреас. И се ококори.
— Аз съм ти приятел — рече Андреас. — Дойдох да оправим нещата.
— Другият ти приятел се опита да ме убие.
— Извинявай. Той е луд.
— Ха, добро утро.
— Изчакайте навън, моля — повтори лекарят.
Фотоапаратът беше оставен на един стол. Андреас лесно можеше да го грабне и да си тръгне с него, само че снимките бяха само част от проблема. Най-вероятно известна сума пари щеше да реши останалото, само че той беше известен с безсребърничеството си. Беше прочут с простичкия си гандиевски живот — куфарът с дрехи и лаптопът бяха единственото, което притежаваше на този свят. Като цяло това беше в негов плюс, но в момента беше минус.
Андреас излезе на паркинга и под палещите лъчи на слънцето се обади на Клаудия, едно старо гадже, в чиято къща на брега на морето от известно време се разполагаше проектът „Слънчев лъч“. Търпението на родителите ѝ беше на прага на изчерпването, задето нямаха достъп до ваканционната си вила и плащаха сметките на Проекта, но Клаудия все още му беше непоклатимо вярна и не му костваше нищо, освен че беше принуден да понася задявките ѝ. В Берлин беше полунощ. Тя беше в някакъв клуб на брега на Шпрее, когато Андреас се свърза с нея с молба да плати сметката на фотографа в болницата.
— Ще ти изпратя данните в есемес — каза той.
Клаудия се засмя.
— А не искаш ли след това да хвана самолета да ти донеса кафе?