Прекратяването на съпротивата пред Убиеца и отстъпването пред злото в тази идея му донесе невероятно облекчение, нещо повече, Андреас изпита такава възбуда, че отиде там, където Пип беше стояла гола, взе захвърлените ѝ гащи и се изпразни в тях, а след това още два пъти, докато не изхвърли всичкото, което иначе трябваше да отиде у нея, така изкара дългата нощ. Рано сутринта обиколи няколко банкомата и изтегли достатъчно пари от сметката на „Слънчев лъч“, за да плати за щетите в стаята. Изкъпа се, обръсна се и вече беше слязъл във фоайето, когато Педро дойде да го вземе. Самолетът на Катя пристигна петнайсет минути по-рано от обявеното. Тя излезе с костюм на „Шанел“ — или поне имаше вид на „Шанел“ — в едната ръка държеше едновремешно дипломатическо куфарче, а с другата дърпаше куфар на цветя, вървеше по-сковано от преди, определено беше поостаряла, но перуката ѝ беше във все същия прекрасен червен цвят и отдалеч все още изглеждаше чудесно. Андреас си проби път през тълпата към нея. Прегърна я и тя облегна глава на гърдите му. Първите му думи бяха:
— Обичам те.
— Винаги си ме обичал — отвърна майка му.
Би трябвало да му е приятно да походи, да отиде да посрещне Том Аберант, да размърда мускулите си, схванати от седмица бездействие. В другия край на ливадата, недалеч от мокрите камъни в бързеите, голям кълвач почукваше по кухо дърво. Една агуя се спусна покрай отвесното чело на червен зъбер. Топъл предобеден полъх поклащаше дърветата край пътя и създаваше тъй изящна и непредсказуемо играеща картина от светлина и сенки, че никой компютър на света не би могъл да я моделира. И в най-скромните си мащаби природата правеше за смях компютърните технологии. Дори и подсилен с технологиите, човешкият мозък беше дребен, незначителен в сравнение с Вселената. И въпреки това би трябвало да е приятно да имаш мозък и да се разхождаш на слънце в късната боливийска сутрин. Дърветата бяха непонятно сложни, но не го съзнаваха. Материята беше информация, информацията— материя, и единствено в мозъка материята се подреждаше така, че да има съзнание за себе си, единствено в мозъка информацията, от която се състоеше светът, можеше да се обработи. Човешкият мозък беше нещо много специално. Андреас би трябвало да е благодарен за привилегията, че има мозък, че е изиграл своята малка роля в самопознанието на битието. Само че нещо не беше наред с неговия мозък. Сега той като че ли беше способен да улавя единствено пустотата и безсмислието на съществуването.
От седмица насам шпионската програма в Денвър не функционираше. След като Пип го помоли, Андреас можеше да заповяда на Чен да премахне програмата и ако се беше задействал веднага, тя навярно нямаше да бъде засечена, ала последният есемес на Пип го беше хвърлил в такава тревога, че той не беше в състояние да си поеме дъх, камо ли да се обади на Чен. „Искам да изтрия всичко онова и да остане само животът ми тук“: някъде вътре в него любовта и надеждата му бяха устояли, макар и на парчета, докато не прочете тези думи. Сега изпитваше единствено болка и страх. Не го интересуваше дали ще види Пип отново, не го интересуваше какво мисли тя — или пък който и да е било друг — за него. Каквото и да правеше някой, където и да е било по света, вече нямаше никакво значение.
Или почти никакво. В Лондон майка му беше преживяла операцията и химиотерапията и се възстановяваше добре. Ако беше намерил сили за нещо, докато лежеше в стаята си, то щеше да е да я помоли да дойде отново. Тя винаги го беше харесвала такъв, какъвто е. Тя, най-отвратителната майка на света, беше най-добрата майка за него. Андреас беше готов да приеме любовта и грижите ѝ каквито и условия да му поставеше. Всъщност точно това като че ли описваше най-добре състоянието му.
Той вече наближаваше бетонния мост над реката, вървеше в коловоза от гумите на джипа, за да не затъне в калта от снощния дъжд, когато иззад завоя се чу пристъргване от превключване на по-ниска предавка. Единственото хубаво нещо на състоянието му беше, че приближаването на джипа изобщо не го притесни. Усещането за тревожност и без това беше стигнало върхови стойности. Какво толкова можеше да стане, най-много Том да го убие.
Тази мисъл, възможността Том да го убие, беше като обещание за дъжд в пустиня. Сама по себе си не носеше спасение, но го караше да продължи напред. Смъртта със сигурност щеше да сложи край на задушаващия го страх от нея, точното средство би трябвало да няма значение. Да убиеш и да бъдеш убит, навярно беше най-задушевната форма на човешка близост. В някакъв смисъл Андреас беше станал по-близък с Хорст Клайнхолц, отколкото с всеки друг, откакто беше излязъл от майчината си утроба. И да умре със знанието, че и Том е способен на убийство — да напусне този свят с чувството, че все пак не е бил толкова сам — също му се струваше някаква близост.