— Добре — рече той. — Дошъл си да ме заплашиш. Предполагам, че сега идва редът на втората част, онази с „освен ако“.
— Съвсем просто е — отвърна Том. — Две простички неща. Първо, никога повече да не общуваш с дъщеря ми, никога, при никакви обстоятелства. И второ, да унищожиш всичко, което си взел от компютрите ми. Без да пазиш копия и без да споменаваш пред никого какво си прочел там. Ако го направиш, ще си мълча.
Андреас кимна. Онзи Том, когото помнеше от Берлин, беше по-отстъпчив, по-милостив, по-майчински. Сегашната му строгост караше Андреас да се чувства като невръстен пакостник.
— Ще направя това, което искаш — каза той.
— Добре. Това беше.
— Ако е само това, можеше просто да ми се обадиш.
— Според мен си заслужаваше виждането.
Андреас се зачуди какво ли беше това, което Том толкова държеше да бъде унищожено. Той не беше прегледал внимателно копираните от шпионската програма документи. Беше изгубил интерес към тях веднага щом установи, че Лейла Хелу не си е поставила за цел да го разобличи, а през изминалите няколко седмици беше твърде скован от страх и болка, че да изпитва любопитство към мръсотията в компютъра на Том.
— Не ме интересува какво знаеш за мен — обади се Том, сякаш беше прочел мислите му. — За мен е важно какво знае Пип. Ако тя разбере нещо от теб, ще те смачкам.
— С други думи, не си ѝ казал, че е твоя дъщеря?
— Предпочитам да не знае. Предпочитам да не знае и за парите.
— Не искаш дъщеря ти да знае, че за нея са заделени един милиард долара?
— Сигурен съм, че това не е по-силите ти да го разбереш.
— Тя е разумно момиче. Не ми се вярва парите да я опропастят.
— Нямам намерение да се бъркам в решенията на Анабел. И ти също не бива да го правиш.
— Значи, теб те интересува повече бившата ти жена, отколкото дъщеря ти? Защо ли се изненадвам. Същият беше и в Берлин.
— Такъв съм, какъвто съм.
— А какво ще стане с приятелката ти? Ако ми позволиш да попитам.
— Лейла няма нищо общо.
— Предполагам, че си ѝ казал за Пип?
— Да.
— Сигурно ѝ е дошло като удар с мокър парцал по главата.
Том се обърна към него и устните му се извиха в усмивка. На Андреас му трябваше миг, за да долови жестокостта в нея.
— Ако искаш да знаеш — рече Том, — дойде ни добре. Твоят слънчев лъч. Дойде ни добре на мен и на Лейла.
Андреас затвори очи. Колко лесно беше да привикаш мрака. Той потъна в него, копнееше за още по-непрогледна тъма.
— Аха — измърмори той.
— Ти ни изпрати Пип.
— Ясно.
— На Лейла ѝ беше доста трудно. Накрая трябваше да ѝ разкажа всичко, включително и за онова, което направихме с теб в Берлин.
— Не ѝ ли беше казал преди?
— Не. Чак след като узнах за твоята намеса.
— Но все пак си ѝ казал.
— Не се тревожи. Тайната ти е в безопасност, стига да оставиш Пип на мира. Лейла и аз ще си мълчим. Само че, ако искаш да знаеш, така ни направи услуга.
— Помогнал съм ви…
— С нея бяхме зациклили малко. Не беше чак толкова зле. Но трябваше някой да ни побутне.
— Помогнал съм ви…
— Не се заблуждавай, това, което направи с Пип, е непростимо. Не съм дошъл тук да ти благодаря. Но на черното не мога да кажа бяло.
Мракът, в който пропадаше, беше толкова безформен, че на Андреас му се струваше, че се премята и се върти, а от въртенето главата му се замайваше. Не само че не беше успял да разруши живота на Том, а и неволно беше допринесъл за щастието му…
Той отвори очи и се надигна.
— Имам малко спешна работа. Ти обядвай, после си полегни. Щом се поразхлади, ще излезем да се разходим. Към четири, да речем.
— Не, благодаря — отвърна Том. — Казах, каквото имам да казвам.
— Остани да преспиш поне. Дъщеря ти обичаше да обикаля тук.
Том погледна часовника си. Очевидно пресмяташе колко бързо може да се измъкне от Андреас и да се върне при жена си. За двайсет и пет години нищо не се беше променило.
— И без това няма да хванеш следобедния полет — продължи Андреас. — Тук поне има какво да се види. В града няма нищо.
— Ще ми трябва превоз рано сутринта.
— Разбира се. Ще го уредим.
Андреас се качи в стаята си и отвори копието от твърдия диск на компютъра на Том. Пусна търсене на „Андреас“ и „Анабел“, но в излезлите няколко файла нямаше нищо интересно. Защитата на Том беше под всякаква критика, паролата му за компютъра беше leonard1980, без главни букви, без символи, а работният плот беше отблъскващо подреден, папка след папка с чужди документи, скучни снимки и делови писма, на които дори не си беше направил труда да сложи парола. В основната папка с документи обаче имаше една, наречена Х. Тя съдържаше само един документ, река_от_кръв. doc, който беше защитен с парола. Андреас написа leonard1980, но достъпът му беше отказан.