Когато отключи входната врата, трима клиенти вече чакаха в мъглата. След като ги обслужи, настъпи затишие и в него се появи една позната физиономия. Новодошлият беше Джейсън, младежът, когото се беше опитала — неуспешно — да вкара в леглото си преди година и половина, младежът, чиито есемеси беше прочела. Джейсън Уитакър с неделния брой на „Таймс“. Беше се сетила за него и за техните неделни сутрини, когато кандидатства за работата в „Пийтс“. Но беше решила, че той вече ще си е намерил друго заведение, по което да се възторгва.
Пип стоеше, както я бяха обучили, докато той оставяше вестника на любимата си маса и след това се приближи към витрината. За себе си тя вече не беше човекът, който го беше зарязал в стаята си и след това го беше обсипал с обиди, но Джейсън нямаше как да го знае, защото, разбира се, Пип все още беше и същият този човек. Когато застана пред касата и я видя, той се изчерви.
Тя му помаха с лека ирония.
— Здрасти.
— О! Работиш тук.
— Първи ден.
— В първия момент не те познах. Косата ти е по-къса.
— Да.
— Добре ти стои. Изглеждаш страхотно.
— Благодаря.
— Та така…
Той хвърли поглед през рамо. Зад него нямаше никой. И неговата коса беше по-къса, тялото му все още беше кльощаво, но не чак толкова. Пип си спомни защо си го беше харесала.
— Какво да бъде? — попита тя.
— Сигурно помниш. „Мечешка лапа“ и средно капучино, кафето и млякото две към едно.
Тя с облекчение му обърна гръб и се захвана да приготви поръчката. Отзад Нави се бореше с голям пластмасов бидон.
— Почасово ли работиш тук? — попита Джейсън. — Още ли си в онази компания за зелена енергия?
— Не. — Пип хвана с щипците една „Мечешка лапа“ от витрината. — Нямаше ме известно време. Тъкмо се върнах.
— Къде беше?
— В Боливия, после в Денвър.
— Боливия? Наистина ли? И какво прави там?
За да избегне отговора, тя завъртя кранчето за парата и млякото засъска.
— Този път е от мен — каза Пип, когато поднесе капучиното. — Черпя те.
— Не, не, стига!
Той побутна банкнота от десет долара към нея. Тя я бутна обратно. Парите лежаха на тезгяха. Впила поглед в тях, Пип каза:
— Така и не ти се извиних. А трябваше.
— Не, не, нямаше нужда. Аз трябваше да ти се извиня.
— Ти ми се извини. Получих есемесите ти. Но толкова ме беше срам, че не ти отговорих.
— Съжалявам.
— Подозирам, че аз съжалявам повече.
— Просто беше скапан ден.
— Аха.
— Онзи пич, с когото си пишех… Вече не сме приятели.
— Не ти беше виновен, Джейсън, сериозно.
Той остави парите на тезгяха и се отправи към масата. Пип маркира плащането и пусна рестото в буркана с бакшишите. Преди година и половина сигурно щеше да се засегне, че Джейсън държи да се прави на кавалер и да си плати, ала вече беше друг човек. Беше изгубила способността си да се засяга, както и враждебността си, а покрай това, до известна степен, и умението да бъде забавна. Загубата не беше малка, ала Пип не можеше да направи нищо, освен да тъгува. В общи линии беше сигурна, че промяната беше настъпила, преди да стане ясно, че майка ѝ е милиардерка.
Заточи се несекваща върволица от клиенти. На няколко пъти се наложи Нави да я спасява, образуваха се локвички от разлято кафе и мляко. По време на следващото затишие Джейсън се приближи към касата.
— Потеглям — рече той.
— Радвам се, че те видях. Като изключим, че ми идваше да потъна в земята от срам.
— Аз продължавам да идвам тук всяка неделя. Но сега ще можеш да си мислиш: „О, това е просто Джейсън“. А аз ще си мисля: „О, това е просто Пип“.
— Звучи ми, сякаш аз съм го казала.
— Да, ти го каза. Ще се видим ли другата неделя?
— Вероятно. Никой не се натиска за тази смяна.
Той понечи да тръгне, после се спря и се обърна.
— Извинявай. Това прозвуча малко… Да те питам дали ще си тук другата седмица…
— Прозвуча приятелски.
— А, хубаво. Защото… В момента съм обвързан. Не бих искал да останеш с погрешни впечатления.
Пип усети леко бодване, но не беше изненадана.
— Останах с приятелско впечатление, не друго.