Той седеше на спалнята и четеше книга с червени корици, нещо политическо.
— Четеш си! — възкликна Пип.
— По-добре, отколкото да си мисля за работи, които не мога да променя.
Тя затвори вратата и приседна на ръба на леглото.
— Ако някой те беше чул как си говорехте с Гарт и Ерик, изобщо нямаше да му мине през ума, че се е случило нещо.
— Станалото изобщо не ги засяга. А и аз все още имам делото си. Имам приятелите си.
— И мен. Имаш и мен.
Стивън смутено отклони поглед.
— Да.
— Забрави ли, че ми обеща да поговорим?
— Да, забравих. Извинявай.
Тя си поеме дълбоко дъх и бавно издиша.
— Какво? — попита той.
— Знаеш какво.
— Не, не знам.
— Обеща ми, че ще поговорим.
— Извинявай. Забравих.
Оплакването ѝ беше дребнаво и безсмислено точно както се беше опасявала. Нямаше смисъл да го изрича за трети път.
— Какво ще стане сега с нас? — попита Пип.
— С теб и мен? — Той затвори книгата. — Нищо. Ще намерим нови съквартиранти, най-добре жени, така че да не си единствената.
— Значи, нищо няма да се промени. Всичко си остава същото.
— Защо да се променя?
Тя замълча, вслушваше се в сърцето си.
— Миналата година, когато излизахме на кафе, ми се струваше, че ме харесваш.
— Аз наистина те харесвам. Много.
— Говореше така, сякаш вече не си женен.
Той се усмихна.
— Излиза, че съм бил прав.
— Не, говоря за тогава — настоя Пип. — Тогава се държеше така. Защо го правеше?
— Нищо не съм направил. Просто излизахме на по кафе.
Тя го погледна умоляващо, търсеше очите му, искаше да ги попита дали той наистина не я разбира, или нарочно се преструва. Невъзможността да надникне в мислите му я убиваше. Трудно ѝ беше да си поеме дъх, от очите ѝ закапаха сълзи. Не тъжни, а разстроени, обвиняващи сълзи.
— Какво има? — попита Стивън.
Пип продължаваше да се взира в очите му и той като че ли най-сетне схвана намека.
— О, не! Не, не, не…
— Защо не?
— Пип, стига. Не бива.
— Не виждаш ли — прошепна тя през сълзи — колко те желая?
— Не, не, не.
— Мислех, че просто изчакваме. И сега това се случи. Най-сетне.
— О, боже, Пип, недей.
— Не ме ли харесваш?
— Разбира се, че те харесвам. Но не по този начин. Наистина, съжалявам, но не по този начин. Аз съм много по-възрастен, мога да ти бъда баща.
— Стига! Само петнайсет години! Това е нищо!
Стивън погледна към прозореца, после към вратата, сякаш се чудеше откъде би могъл да избяга по-лесно.
— Нима искаш да ми кажеш, че никога не си изпитвал нищо към мен? — попита тя. — Че съм си го въобразила?
— Навярно си го изтълкувала погрешно.
— Какво?!
— Не исках да имаме деца — каза той. — Това беше проблемът между мен и Мари, не исках деца. Все ѝ повтарях: „За какво са ни деца? Имаме Рамон, имаме Пип. Пак можем да бъдем добри родители“. Така те възприемам. Като моя дъщеря.
Тя зяпна.
— Значи, това е моята роля, така ли? Да бъда като Рамон?! Колко жалко, че не мириша като него! Аз си имам родител! Не ми трябва друг!
— В интерес на истината, на мен ми се струваше, че точно това ти трябва — отвърна Стивън. — Че се нуждаеш от баща. И все още мога да ти бъда като баща. Все още можеш да останеш тук.
— Ти наред ли си? Да остана тук? Така?
Тя стана и се огледа трескаво. По-добре беше да се поддаде на гнева, отколкото на болката, може би беше дори по-добре, отколкото да бъде обичана и прегръщана от Стивън, тъй като навярно през цялото време беше изпитвала към него не друго, а гняв, предрешен като копнеж.
В несъзнателен анархистичен пристъп Пип издърпа блузата си през главата, свали сутиена, коленичи на леглото и се надвеси над Стивън, натика голотата си в очите му.
— Приличам ли ти на дъщеря, а? Така ли ти изглеждам?
Той се сви, закри очи.
— Престани.
— Погледни ме!
— Няма да те погледна. Не аз, ти не си наред.
— Майната ти! Майната ти, майната ти. Толкова ли си слаб, че дори не смееш да ме погледнеш?
Откъде идваха тези думи? От кое тайно място? Пип вече усещаше как в нозете ѝ се плиска насрещен прилив на угризения, даваше си сметка, че тези угризения ще са по-големи от всички досегашни, взети заедно, ала въпреки това не можеше да направи нищо, освен да устои до края, да стори това, което желаеше тялото ѝ: да се стовари върху Стивън. Тя потърка голите си гърди в карираната му риза, дръпна ръцете му от очите, пусна косата си да падне върху лицето му; ясно виждаше, че този път е прекалила. Той изглеждаше уплашен.