— Сандрин…
— Това не е истинското ми име.
Господин Навар кимна.
— Ясно.
— Най-добре е нещата да останат такива, каквито са сега. Аз всъщност дойдох да ви помоля за една услуга.
— А! Ще рискувам с предположение. Трябват ви пари.
— Тц. Не, наистина ми трябват пари, но не затова съм дошла. Да ви обясня ли?
— Цял съм в слух.
— Живея в Оукланд, Калифорния. Има една къща, чиято ипотека е обявена за просрочена и собственикът трябва да я освободи след по-малко от две седмици. Той е добър човек, а банката се опитва да му отмъкне собствеността. И аз си мислех, в този попечителски фонд има толкова много пари, а вие решавате къде да ги инвестирате… Доколкото схващам, от вас не се иска нищо друго, освен да си пишете тлъсти чекове на свое име.
— Е, не е точно така…
— Повечето от парите са в акции на „Маккаскил“. Тях не можете да ги пипате. Така че не се претрепвате от работа. А получавате колко, по милион годишно?
— Откъде знаете?
— Знам го.
— Свързали сте се с бившия съпруг на майка ви. И той ви е казал.
— Възможно е.
— Сандрин. Чуйте ме…
— Аз съм му внучка. На Дейвид. И това ме прави част от фамилия Леърд. Моля ви за дребна услуга, която лично на вас не ви коства нищо. Сумата е незначителна в сравнение с парите във фонда. Искам да купите къщата на моя приятел, веднага, и след това да му вземате някакъв наем, който той да може да си позволи. Няма да е голям, така че инвестицията не е кой знае каква. Но пък вие можете да инвестирате парите както решите, нали?
Господин Навар долепи върховете на пръстите си в пирамидка.
— Като попечител съм длъжен да инвестирам парите благоразумно. Ще ми трябва най-малкото писмено позволение от майка ви. Признавам, че едва ли е много вероятно някой ден тя да оспори решенията ми, но трябва да се подсигуря, всичко се случва.
— В документите за учредяване на фонда пише ли, че и аз съм наследник?
— Да, има клауза за наследници.
— Тогава нека аз да подпиша.
— Не мога да ви позволя да подпишете под фалшиво име. Дори и да бях склонен да направя тази инвестиция.
Пип се намръщи. Уж беше премислила всичко по време на двата полета, с които беше стигнала до Уичита, но за това не се беше сетила.
— Ако ви кажа истинското си име, вие ще го използвате да откриете майка ми дори и изрично да ви помоля да не го правите.
— Нека поуспокоим топката — рече господин Навар. — Поставете се на мое място. Вярвам, че Анабел е жива и вие сте нейна дъщеря. Това е изключително необичайно, но съм убеден, че ми казвате истината. И все пак, ако след месец се появите отново и поискате да вложа част от парите в нещо друго, поради някаква друга причина… Къде ще му излезе краят?
— Няма да го направя.
— Така твърдите сега. Но ако се окаже, че е достатъчно само да поискате?
— Тогава отново ще водим този разговор. Само че няма да се стигне дотам. Този случай няма да се повтори.
Пирамидката от дланите на господин Навар стана по-стръмна.
— Не знам какво се е случило в това семейство. Вашето семейство. Не разбирам нито майка ви, нито баща ѝ. Решението му как да раздели дела си в „Маккаскил“ предизвика страшна неразбория. Предвид данъците, които трябваше да плати, за да прехвърли още приживе на майка ви четвърт от състоянието си, той беше принуден да отдели една немалка част от останалото за благотворителност. Знам, че според вас получавам сумати пари даром, само че ликвидирането на достатъчно акции, за да се покрият данъците, си е нелека работа. А в същото време братята на Анабел получиха само по осемдесет милиона, и то в акции. Останалото е в попечителски фонд, който те управляват, но не вземат кой знае какви дивиденти от него. И всичко това, за да може дъщерята, която мразеше Дейвид, да получи парите си накуп. Не го проумявам и това е слабо казано. А сега вие даже не искате да ми позволите да ѝ съобщя за парите!
„Точно така — помисли си Пип. — Всички трябва да участват в заговора, за да защитят майка ми от действителността.“
— Аз ще се заема с това — каза тя. — Но държа аз да ѝ го съобщя. Не желая да получи някакво писмо с обратна разписка от вас. Ако се съглася да ви помогна, ще купите ли къщата в Оукланд?
— Защо да го правя?
— Защото аз съм нейната наследница и ви моля за това!
— Значи, и вие сте луда.
— Не съм.
— Може да поговорите с майка си и да станете милиардерка, но вместо това ме молите да купя запорирана къща заради някой друг. Да не би да става дума за приятеля ви?
— Не. Собственикът на къщата е шизофреник, на четиресет години и на доста силни лекарства.