Господин Навар поклати глава.
— Не искате да се борите с маларията. Да изпращате бедни деца в колеж. Да летите в Космоса. Да минете на кокаин.
— Всички Леърд и Маккаскил са малко смахнати заради богатството си, нали?
— Не всички, но половината със сигурност.
— Един от чичовците ми се е опитал да купи баскетболен отбор.
— Не е точно така. Всъщност той искаше благотворителният фонд на името на дядо ви да купи отбора.
— Значи, моята странност е в обичайните норми.
— Вижте. — Господин Навар изправи гръб и впи поглед в Пип. — Едва ли ще ми се наложи да работя с вас. По-възрастен съм от майка ви и обичам тлъсто месо. Предлагам ви следното, и то не защото ви дължа някаква услуга. Ще ми кажете истинското си име и ще подпишете съгласие за инвестицията. Преди да си заминете, ще се отбиете през семейния лекар на фамилия Леърд и ще оставите кръвна проба. След шест месеца, считано от днес, ако не се свържете с мен, ще наема детектив да открие майка ви. В замяна фондът ще купи къщата на вашия приятел. Аз ви давам къщата, вие ми давате майка си.
— Но трябва да я купите незабавно. Още днес или утре. Най-късно в понеделник.
— Приемате ли условията? Ще имате шест месеца да се разберете с майка си.
Пип се мъчеше да претегли желанието си да помогне на Драйфус и нежеланието „да се разбере“ с майка си. Ако си замълчеше, майка ѝ нямаше как да бъде сигурна, че Пип е виновна господин Навар да я открие. Можеше да реши, че е виновен Том или пък Андреас. Можеше да изгори препоръчаното писмо, без да го прочете и да продължи да отрича действителността.
— По документи името ми е Пюрити Тайлър.
Стана четири и половина, докато подпише съгласието си за инвестицията, да ѝ вземат кръв в лекарския кабинет и да хване такси до летището. Самолетите на пистата трептяха в маранята от изгорели газове под неотслабващото слънце, но в небето нещо се случваше, забелязваше се някакъв намек, че не след дълго бездънното синьо ще бъде заменено от нетолкова ослепително сиво. Връзката ѝ с Денвър закъсняваше с четиресет и пет минути. Пип беше на смяна чак утре следобед и ѝ мина през ума, че може да остане да пренощува в Денвър и на следващия ден да хване някой ранен полет. Беше поискала, доста дръзко, господин Навар да възстанови направените от нея разходи за самолети и таксита, така че до този момент пътуването не ѝ беше струвало нищо.
Нямаше как да се види с Том, без да признае, че е прочела мемоарите му, и макар да копнееше за прошката на Лейла, Пип се притесняваше, че Лейла все още я смята за заплаха и няма да ѝ се зарадва. Затова потърси в интернет Синтия Аберант и я откри в Катедрата по социология в университета. Единственият безукорен и добър човек в мемоарите на Том беше сестра му. Пип набра служебния ѝ телефон и се свърза с нея.
— Обажда се Пип Тайлър — рече тя. — Знаете ли коя съм?
— Моля? Бихте ли повторили името си?
— Пип Тайлър. Пюрити Тайлър.
Последва гробно телефонно мълчание. След това Синтия каза:
— Дъщерята на брат ми.
— Да. Надявах се, че можем да поговорим.
— Трябва да говориш с Том, не с мен.
— В момента пътувам към Денвър. Ако довечера имаш един час… Само с теб мога да говоря.
След още едно кратко мълчание Синтия се съгласи.
Полетът с малкия, мъчещ се да избяга от трещящите наоколо светкавици, самолет изби от главата на Пип всякакво желание за летене в близко бъдеще. През цялото време тя очакваше смъртта. Странно обаче колко бързо, още докато пътуваше с такси към дома на Синтия, Пип забрави за това, също като куче, за което смъртта е невъобразима. Кучетата отново бяха прави. Не се измъчваха със загадки, които не можеше да бъдат разгадани.
Къщата на Синтия беше в квартала, в който живееше и съпругът на Лейла. Синтия ѝ отвори с чаша червено вино в ръка. Тя беше закръглена жена с дълга сиво-руса коса и приятно лице.
— Имах нужда от едно, преди да дойдеш — каза Синтия, повдигайки чашата. — Пиеш ли?
Всекидневната беше академично копие на всекидневната на Драйфус, картините, книгите, даже и мебелите издаваха левичарски уклон. Пип седна до един бюфет с изрисувани с ярки цветове латиноамерикански селяни. Синтия се настани във фотьойл, чиито възглавници носеха отпечатъка на пищното ѝ тяло.
— Значи, ти си моята племенница.
— А ти си ми леля.
— И защо си тук, а не при брат ми?
Отпивайки често-често от виното, Пип ѝ разказа историята си. След това Синтия отново напълни чашата ѝ и рече:
— Винаги съм смятала, че Том крие роман в главата си.
— Той също го казва — отвърна Пип. — Искал е да стане писател, но майка ми не му е позволила.