— Просто исках да се уверя — рече Пип. — Да съм сигурна, че наистина не изпитваш нищо друго към мен.
— Как можеш да ми причиняваш това? Няма и четири часа, откак тя си тръгна.
— О, значи, след четири дни ще е друго, така ли? Или четири месеца? Четири години? — Тя се надвеси над лицето му. — Пипни ме!
Опита се да насочи ръцете му към тялото си, само че той беше як и лесно я отблъсна. Претъркули се от леглото и се оттегли към вратата.
— Не вярвам в ходенето по психоаналитици — рече Стивън задъхано, — но на теб може и да ти е от полза.
— Щото мога да си го позволя, нали?
— Сериозно говоря, Пип. Това е лудост. Даваш ли си сметка какво ми е в момента?
— Нищо ти няма, четеш си… — Тя взе книгата. — Грамши.
— Ако сервираш подобни гадости и на други хора, които не те желаят, сама си вредиш. И това говори много лошо за способностите ти за самоконтрол.
— Знам, знам. Не съм нормална. Цял живот все това слушам.
— Не, не, ти си страхотна. Прекрасна си, наистина. Но все пак… Сериозно говоря.
— Обичаш ли я? — попита Пип.
Той се обърна.
— Какво?
— Анагрет. Заради нея ли е? Обичаш ли я?
— О, Пип. — Изпълненият с жал и загриженост поглед беше толкова искрен, че почти успя да преодолее недоверието ѝ, тя почти повярва, че няма причина да ревнува. — Тя е в Дюселдорф. Ние сме просто бегли познати.
— Аха. Но поддържаш връзка с нея.
— Чуй се само! Опитай се да се видиш отстрани.
— Не чувам да отричаш.
— Боже господи!
— Моля те, кажи ми, че греша. Просто кажи, че не съм права.
— Аз не искам Анагрет, а Мари. Толкова ли е трудно да го проумееш?
Пип стисна очи, мъчеше се да го проумее и в същото време отказваше да го проумее.
— Но Мари вече е с друг — рече тя. — А ти поддържаш връзка с Анагрет. Все още дори не осъзнаваш, че си влюбен в нея, макар за мен да е ясно. А ако не си, скоро ще се влюбиш. Тя е в твоята възрастова група, нали?
— Излизам да подишам малко чист въздух. А ти напусни стаята ми.
— Само ми покажи — подкани го тя. — Ела и ми покажи, че греша. Хвани ме за ръката само за секунда. Моля те. Иначе няма да ти повярвам.
— Не ми пука дали ще ми повярваш.
Пип се сви на кълбо и прошепна:
— Знаех си.
Болката на ревността беше много по-приятна от мисълта, че просто е луда. Ала тази мисъл отекваше все по-силно в главата ѝ.
— Излизам — извика Стивън и я остави да лежи на спалнята.
Вторник
Обади се в работата, че е болна, оправда се със стомашно неразположение, което не беше много далеч от истината. Малко след десет Мари почука на вратата, повика я да се сбогува с Рамон, само че и най-лекото помръдване напомняше на Пип какво беше направила предишната вечер. Когато Мари се качи отново и се осмели да надникне в стаята ѝ, Пип изграчи едва-едва:
— Върви си.
— Добре ли си? — попита Мари.
— Моля те, върви си. И затвори вратата.
Чу как Мари се приближава и коленичи до леглото.
— Исках само да се сбогуваме.
Пип мълчаливо стискаше очи; Мари продължи да говори и думите ѝ, сякаш напълно изпразнени от смисъл, пронизваха като ножове мозъка на Пип, истинско мъчение. Когато то най-сетне престана, последва още по-болезненото мъчение от погалване по рамото.
— Нищичко ли няма да ми кажеш? — попита Мари.
— Моля те, върви си, моля те, моля те — прошепна Пип.
Неохотното излизане на Мари беше поредното непоносимо мъчение и тракването на вратата не му сложи край. Нищо не можеше да му сложи край. Пип не беше в състояние да стане от леглото, още по-малко да излезе от стаята, дори не можеше да си представи да си покаже носа навън, където ярката светлина на поредния прекрасен ден сигурно наистина щеше да я накара да умре от срам. Намери половин черен шоколад в раницата си и го гриза цял ден, отхапваше по малко и след това се отпускаше като труп, за да се възстанови от напомнянето, че има тяло, толкова видимо, толкова видимо, както беше казала майка ѝ. Дори и сълзите бяха свидетелство за телесната ѝ страна и затова тя не плака. Смяташе, че нощта може да ѝ донесе известно облекчение, ала то така и не дойде. Единствената промяна бе, че в тъмното сълзите дойдоха и часове наред тя оплаква на пресекулки загубата на Стивън.