— От вторник насам съм събрал огромно количество нова информация за Коста. Не бих искал да използвам думата „конспирация“, ала все пак…
— Изобщо не си и помисляй да я използваш. От твоите уста звучи доста плашещо.
— Някои конспирации наистина съществуват, Пип. Изпитала си го на свой гръб.
Тя придърпа един стол към него.
— Трябваше да ти го кажа по-рано — рече тя. — Ще купят къщата. Мои познати. И ще ни позволят да живеем тук.
По лицето на Драйфус като че ли пробяга някакво чувство, тревога или пък тъга.
— Къщата е моя — каза той, — имам право на нея. Купих я с парите на покойната ми майка. Няма да се откажа от нея.
— Банката я е взела още преди пазарът да се възстанови. Ти си я загубил и няма как да си я върнеш. Това беше единственото, за което се сетих.
Драйфус присви очи.
— Значи, ти имаш пари, така ли?
— Не. Но някой ден ще имам. И тогава ще ти върна къщата, ще ти я подаря. Можеш ли да ми се довериш? Всичко ще бъде наред, ако ми се довериш. Кълна се.
Той се скри вътре в себе си, в по-познатата липса на чувства.
— Горчивият опит ме е научил да не вярвам на никого. На теб например. Ти ми се струваш отговорен и великодушен човек, но кой може да каже какво се крие в главата ти? Още повече какво ще се крие в главата ти догодина?
— Повярвай ми, знам колко е трудно.
Драйфус се обърна отново към компютъра.
— Ще подам жалбата.
— Драйфус… Нямаш друг избор, освен да ми се довериш. В противен случай ще се озовеш на улицата.
— Мога да внеса иск да обявят продажбата за нищожна.
— Добре, но междувременно нека видим какъв наем сме в състояние да плащаме.
— А, не, тогава ще имат основание да отхвърлят иска ми — отвърна Драйфус, без да спира да пише. — Ако плащам наем, това е доказателство, че приемам законността на продажбата.
— Тогава ще ми даваш парите на мен. Аз ще пиша чека. Ти няма да признаваш нищо. Можеш да…
Тя замълча. По бузата на Драйфус се беше търкулнала сълза.
По върховете на дърветата в Мосуд Парк все още играеха отблясъци от последните слънчеви лъчи, когато Пип скочи от колелото пред тенис корта. До Джейсън стоеше кафяво куче с абсурдни пропорции, ниско, с голяма глава и изключително дълго. То се усмихваше, сякаш гордо от купчината опърпани топки за тенис в краката си. Джейсън видя Пип и излишно, нелепо ѝ помаха. Кучето размаха косматата си тежка опашка.
— Твое ли е?
— От миналата седмица — отвърна Джейсън. — Наследих го от сестра ми. Тя замина за Япония за две години.
— Как се казва?
— Шоко. Заради цвета, нали е шоколадов.
Кучето поднесе на Пип олигавена топка за тенис и навря главата си между голите ѝ колене. От край до край Шоко беше безкраен.
— Не бях сигурен, че ще мога да се оправям с куче — продължи Джейсън, — само че той обича да дъвче лимони. Обикаля насам-натам с леко нахапан лимон в устата и навсякъде текат лиги. Все едно се е ухилил с огромна идиотска жълта усмивка. На практическо, разсъдъчно ниво бях против, но сърцето ми се сломи.
— Киселото едва ли е полезно за зъбите му.
— Зад апартамента на сестра ми имаше лимоново дърво. Сега съм го сложил на диета, никакви цитруси. Както виждаш, зъбите му са си наред.
— Прекрасно куче.
— Шампион в намирането на тенис топки.
— Като няма лимони…
— Нали?
Преди четири дни, вечерта, Джейсън ѝ беше написал съобщение от един ред във фейсбук: „Погледни профила ми“. Тя веднага го направи и се паникьоса. За нищо на света не искаше да носи отговорност за разпадането на нечия връзка. Освен всичко останало, това я задължаваше да докаже, че скъсването си е струвало, да бъде на линия. Само че, разбира се, Пип точно това беше поискала. Имаше толкова много други начини да отклони поканата за игра на тенис, а тя беше избрала да изтъкне като аргумент приятелката на Джейсън. Не стига, че на никой друг не можеше да има доверие, ами и на самата себе си не можеше да вярва! Беше си измислила за оправдание някакви етични съображения, а всъщност истинският ѝ мотив беше да отмъкне Джейсън от Сандрин. И да го вкара в леглото си? Със сигурност беше крайно време да вкара някого в леглото си, от сумати време не го беше правила. Само че Пип харесваше Джейсън твърде много, за да преспи ей така с него. Ами ако започнеше да го харесва още повече? Напълно възможно беше от това да произтекат само обичайните страдания и ужасии. Затова тя му беше отговорила:
Очевидно го казвам твърде късно, но… В момента съм затънала в един куп проблеми и не мога да обещая нищо друго, освен да се опитвам да ловя подадените от теб топки. Трябваше много по-ясно да го подчертая онзи път. Извинявам се (и пак, и пак). Моля те, не се чувствай длъжен да играеш с мен.