Пип седна на масата в тъмната и студена кухня и известно време се вслушваше разнежено в дъжда. След това светна, отвори бутилка вино и запали печката. Дъждът не спираше.
Човекът, който беше едновременно майка ѝ и Анабел Леърд, се прибра в девет и петнайсет с платнена торба с покупки. Спря се на прага и се вгледа в Пип мълчаливо. Под дъждобрана носеше стара рокля, която Пип харесваше, даже може да се каже, че ѝ беше хвърлила око. Мека, избледняла кафява памучна рокля с дълги ръкави и много копчета, рокля като на съветска работничка. Преди майка ѝ сигурно щеше да ѝ я даде, ако Пип я помолеше, но тя притежаваше толкова малко хващащи окото неща, че беше немислимо да я лиши дори и от едно от тях.
— Прибрах се — каза Пип.
— Виждам.
— Знам, че не пиеш, но тази вечер може да направиш изключение.
— Не, благодаря.
Човекът, който беше едновременно майка ѝ и Анабел, остави дъждобрана и торбата до вратата и се шмугна в коридора. Пип чу как вратата на банята се затвори. Чак след десетина минути тя си даде сметка, че майка ѝ се е скрила в банята и няма намерение да излезе.
Пип отиде и почука на тънката талашитена плоскост, обрамчена с летви.
— Мамо?
Не получи отговор, но кукичката, с която вратата се затваряше отвътре, не беше сложена. Пип бутна вратата и влезе. Майка ѝ седеше на цимента под душа, подпряла брадичка на коленете, и се взираше унесено в точка.
— Недей да седиш тук — обади се Пип.
Тя се наведе и я докосна по рамото. Майка ѝ блъсна ръката ѝ.
— Ако искаш да знаеш — поде Пип, — и аз съм ти бясна. Така че не си мисли, че като ми се правиш на ядосана, ще ти се размине.
Майка ѝ дишаше тежко през устата, продължаваше да се взира невиждащо.
— Не съм ти ядосана. Просто… — Тя поклати глава. — Знаех, че ще се стигне дотук. Знаех, че колкото и да внимавам, някой ден това ще стане.
— Кое? Че ще се прибера и ще поискам да поговорим, да бъда искрена, отново да бъда част от нас двете? Затова съм тук, не за друго.
— Бях сигурна в това така, както човек е сигурен в името си.
— И как всъщност е името ти? Защо да не започнем от там? Хайде, ела да отидем в кухнята.
Майка ѝ отново поклати глава.
— Свикнах да бъда сама. Бях забравила колко е трудно. Много е трудно, а сега е още по-трудно, ти ми донесе такава радост. Но не е невъзможно да се откажеш от желанията си. Отново го научавам. И малко по малко напредвам.
— Какво искаш да кажеш, че трябва да си замина ли? Това ли искаш?
— Ти вече замина.
— Да, но се върнах, нали?
— От чувство за дълг — отвърна майка ѝ. — Или от съжаление. Или защото си ядосана. Не те виня, Пюрити. Уверявам те, че и без теб ще съм добре. Всичко, което ни е дадено на този свят, е преходно, радостта, страданията, всичко. Дълго ти се радвах. Достатъчно беше. Нямам право да искам повече.
— Мамо! Престани да говориш така. Аз имам нужда от теб. За мен ти си най-важният човек на света. Престани да се правиш на будистка и ела да поговорим като възрастни хора.
— Иначе какво? — Майка ѝ се усмихна вяло. — Отново ще си тръгнеш?
— Иначе… Не знам, ще те оскубя, ще те издера.
Майка ѝ не се засмя, но липсата на чувство за хумор не беше нещо ново.
— Вече не ме е страх толкова, че ще заминеш — каза тя. — Дълго време си мислех, че ако го направиш, ще умра. Но заминаването ти не е равносилно на смъртта. В някакъв момент да се мъча да те задържа стана истинската смърт.
Пип въздъхна.
— Добре, ако трябва да бъда честна, това, дето ме наричаш „котенце“, това, че не мога да сложа край на разговорите ни по телефона… Бих се радвала всичко това да отиде в историята. Вече съм голям човек. Няма да повярваш колко съм съзряла. Не искаш ли да знаеш каква съм сега? Не искаш ли да видиш в какъв човек съм се превърнала? Пак съм си старата аз, но и не съм. Не съм ли ти интересна? На мен ти още си ми интересна.
Майка ѝ завъртя глава и я погледна с празен поглед.
— И каква си сега?
— Ами… Имам истински приятел например. Може да се каже, че съм влюбена в него.
— Това е хубаво.
— Има и друго. Важно е. Знам истинското ти име.
— Не се и съмнявам.
— Ще ми го кажеш ли?