С времето действителността на парите започна да се усеща, на Пип ѝ се струваше, че на моменти зърва в майка си младата жена, която беше видяла в мемоарите на Том, богаташкото момиче, чиято закърняла надменност сега отново се проявяваше. Една вечер я завари да оглежда намръщено износените рокли в малкия гардероб в спалнята.
— Едва ли ще ми стане нещо, ако си купя нови дрехи — рече майка ѝ. — Нали каза, че не всички пари са в акции на „Маккаскил“?
И една сутрин, до прозореца в кухнята, взряна мрачно в кокошарника на съседа.
— Ха! И през ум не му минава, че мога да купя не само петела му, а и цялата му къща!
И една друга вечер, след като се върна от работа.
— Мислят, че не мога да си позволя да напусна. Но ако хвана Серена още един път да ми се пули така, като нищо ще го направя. Коя е тя, че да ми се пули? Не се е къпала цяла седмица!
Но след това, докато вечеряха, тя каза замислено на Пип:
— Колко пари е взел Том от баща ми? Знаеш ли? Това трябва да е прагът. Дори и заради теб не бих взела и цент повече от него.
— Мисля, че са били към двайсет милиона.
— Хм. Сега ми идва друго на ума. Може би все пак изобщо не бива да ги пипаме, котенце. Дори и един долар е прекалено много. Един долар, двайсет милиона — едно и също е от морална гледна точка.
— Мамо, нали го обсъдихме вече.
— Може адвокатът да плати заема ти. Той определено е забогатял от този фонд.
— Ако не друго, поне трябва да купиш къщата на Драйфус. Това, дето направи банката му, също е морално престъпление. И по-тежко според мен.
— Не знам. Не знам. Няма задгробен живот, сигурна съм. И въпреки това баща ми… Мисълта, че той може някак си да разбере… Трябва да помисля още малко.
— Не, не трябва. Трябва просто да правиш това, което ти кажа.
Майка ѝ я погледна нерешително.
— Ти винаги си имала здраво чувство за добро и зло.
— Наследила съм го от теб — отвърна Пип. — Така че му се довери.
Джейсън я умоляваше да му позволи да дойде, само че Пип не искаше нищо да ѝ пречи да се радва на планинския дъжд и на свързаната с него наслада от новите, по-искрени отношения с майка ѝ. Към любовта, която винаги я беше имало, сега се добавяше ново и неочаквано харесване. Анабел беше харесвана, най-малкото от Том, поне в началото, и сега, когато на майката на Пип ѝ беше позволено отново да бъде Анабел, да признае предишните си привилегии и да топне пръстче в новите, да се сдобие с малко шик, Пип можеше да си представи как двете стават истински приятелки.
Освен това все още ѝ предстоеше една задача, която толкова я плашеше, че нито един момент не ѝ се струваше подходящ да се захване с нея. Трябваха ѝ две седмици, за да си признае, че всъщност нито един час на деня не е удобен да се обади на Том. В крайна сметка се спря на понеделник в пет часа денвърско време.
— Пип! — рече Том. — Боях се, че никога няма да ми се обадиш.
— Нима? Защо?
— С Лейла постоянно си говорим за теб. Липсваш ни.
— Липсвам на Лейла? Наистина ли? И не е проблем, че съм ти дъщеря?
— Извинявай, задръж така. Да затворя вратата.
Шумолене, блъскане, суетене, тупване.
— Извинявай, Пип. Та какво беше тръгнала да казваш?
— Че знам всичко.
— Уф. Добре.
— Не е това, което си мислиш. Не съм прочела документа.
— А, добре. Добре. Прекрасно.
Облекчението на Том бе доловимо.
— Изтрих го — продължи тя. — Но Андреас ми каза за теб, преди да умре. Това улесни издирването ми, а след това майка ми разказа останалото.
— Боже господи… Тя ти е разказала. Истинско чудо е, че изобщо ми говориш.