Фелтън все още не беше паднал в лапите на мъглата, на автобусната спирка ухаеше на напечени от слънцето секвои, но самото слънце вече се беше спуснало зад хълма и птичките, дребните кафяви и пъстри американски врабчета, приятели на Пип от ученическите години, подскачаха по потъналата в сянка алея. В мига, в който бунгалото се показа пред нея, вратата му се отвори и майка ѝ се втурна навън с възторжени възгласи: „О! О!“. Обичта ѝ изглеждаше тъй непресторена и гола, че на Пип ѝ се стори чак неприлична. И въпреки това, както винаги, тя не можа да се сдържи и прегърна майка си. Макар че майка ѝ не понасяше тялото си, за Пип то беше нещо мило. Пип харесваше неговата топлина, мекотата, тленността му. Кожата му имаше лек, но отчетлив мирис, който я връщаше десетилетия назад, когато двете спяха в едно легло. Искаше ѝ се да се сгуши в майчините обятия и да намери утеха, ала както обикновено, заварваше майка си насред някаква мисъл, която напираше да бъде изречена.
— Със Соня Доусън си говорихме за теб в магазина — занарежда майка ѝ. — Тя ми припомни колко беше мила с по-малките, когато беше в трети клас. Помниш ли? Соня каза, че още пази коледните картички, които си подарила на близнаците ѝ. Съвсем бях забравила, че ти направи картички за всички деца в градината. Соня каза, че след това, когато ги питали какво обичат най-много на света, близнаците цяла година отговаряли: „Пип!“. Кой е любимият им десерт — Пип! Кой е любимият им цвят — Пип! За всяко нещо ти си им била любимата! Толкова мило момиче, толкова добро към по-малките. Помниш ли близнаците на Соня?
— Смътно — отвърна Пип и пое към бунгалото.
— Те те обожаваха. Боготворяха те. Цялата детска градина те обожаваше. Почувствах се страшно горда, когато Соня ми го припомни.
— Жалко, че не съм останала на осем години.
— Всички казваха, че си изключителна — продължи майка ѝ, догонвайки я. — Учителите. Родителите. От теб струеше невероятна обичливост и доброта. Толкова се радвам, че си го припомних.
Щом влязоха в бунгалото, Пип свали раницата и заплака.
— Котенце? — извика разтревожено майка ѝ.
— Смачках ти тортата — отвърна Пип, хлипайки, все едно беше на осем.
— О, не се коси. — Майка ѝ я прегърна, притисна лицето ѝ към гърдите си и я залюля. — Толкова се радвам, че дойде.
— Цял ден я правих — хълцаше Пип — и накрая я изтървах на мръсния под в автогарата. Падна на пода, мамо. Извинявай. Омърсявам всичко, до което се докосна. Извинявай, извинявай.
Майка ѝ я приласка, целуна я по главата, държа я в прегръдките си, докато Пип не изкара мъката си под формата на сълзи и сополи; след като се попречисти така, ѝ мина през ума, че е възможно с изблика си да е спечелила важно преимущество. Тя се откопчи от майчините си обятия и отиде в банята да се измие.
По рафтовете бяха подредени избелелите памучни чаршафи, на които беше спала като малка. На закачалката висеше изтънялата хавлия, която майка ѝ използваше от двайсет години. Циментеният под на малката душ кабина отдавна беше изгубил цвета си от търкане. Пип видя, че майка ѝ е сложила две запалени свещи над мивката, все едно като за романтична среща или за някакъв религиозен ритуал, и едва не се разплака отново.
— Взех леща и от любимата ти салата от къдраво зеле — обади се майка ѝ от прага. — Забравих да те питам дали още ядеш месо и затова пропуснах пържолите.
— Няма как да живееш в комуна и да не ядеш месо — отвърна Пип. — Макар че вече не живея в комуна.
Докато майка ѝ подреждаше масата за пиршеството, осигурено благодарение на полагащата се за служители на магазина отстъпка, Пип отвори бутилката с вино, която беше донесла единствено за себе си, и поднесе една, в общи линии, съшита с бели конци история за причините за изнасянето си от къщата на Трийсет и трета улица. Майка ѝ обаче като че ли повярва на всяка нейна дума. Пип продължи с пресушаването на бутилката, докато майка ѝ разказваше за клепача си (в момента не провисвал, но ѝ се струвало, че може всеки миг отново да започне да провисва), последните набези над личното ѝ пространство в работата, оскърбленията, нанесени върху чувствителната ѝ натура от клиентите на „Нов лист“, и моралната дилема относно кукуригащия в три сутринта петел на съседите. Пип си беше мислила, че може да се скрие в бунгалото за седмица, докато се посъвземе и реши какво ще прави оттук насетне, ала въпреки че уж беше средоточието на майчиния си живот, на нея ѝ се струваше, че майчината ѝ миниатюрна вселена на дребни лудости и оплаквания е напълно самодостатъчна. Сега в нейния живот като че ли нямаше място за Пип.