— И?
— Ти си възпитателят.
— Църквата не е точно по моята част.
— Разбираемо е, че си преуморен. От известно време не си толкова активен, както преди, но ние не те съдим.
— Оценявам го.
— Само че това момиче ме безпокои. Вчера отново говорих с нея, попитах я дали е в беда, тъй като ми се струва, че може да е била малтретирана. Тя говори толкова тихо, че трудно ѝ се разбира, но доколкото схванах, съответните органи вече били уведомени и нищо повече не можело да се направи. Очевидно идва тук, защото просто няма къде другаде да отиде.
— Това важи за всички ни, нали?
— С теб може да е по-словоохотлива.
— На колко години е?
— Малка е. Петнайсет-шестнайсет. И изключително красива.
Непълнолетна, малтретирана и красива. Андреас въздъхна.
— Няма как цял живот да се криеш в стаята си — отбеляза пасторът.
Когато Андреас се качи в църквата и видя момичето, седнало на предпоследната пейка, красотата ѝ го порази като нежелано усложнение, като нещо отличително, отвличащо вниманието му от онази универсална част на женското тяло, която толкова дълго го беше запленявала. Девойчето беше тъмнокосо и тъмнооко, с обикновени, не бунтарски дрехи и седеше по комсомолски изправено с отворен учебник в скута. Имаше вид на добро момиче, от онези, които никога не биха слезли с него в стаята в мазето. Не вдигна глава при приближаването му.
— Искаш ли да поговорим? — попита той.
Тя поклати глава.
— Вече си говорила с пастора.
— Съвсем малко — прошепна тя.
— Добре. Какво ще кажеш да седна зад теб, така че да не ме виждаш. И ако…
— Не го правете, моля ви!
— Добре. Ще остана тук, пред очите ти. — Той седна на пейката пред нея. — Аз съм Андреас. Работя като възпитател тук. Ще ми кажеш ли как се казваш?
Тя поклати глава.
— Да се молиш ли идваш тук?
Тя се поусмихна.
— Има ли Бог?
— Не, разбира се. Какви са тези глупости?
— Щом някой е построил тази църква…
— Този някой се е самозалъгвал. За мен това е лудост.
Тя вдигна глава, като че ли беше привлякъл вниманието ѝ.
— Не ви ли е страх, че може да си навлечете неприятности?
— С кого? С пастора ли? За него „Бог“ е само дума, която той използва срещу властта. В тази страна не съществува нищо, което да не е обусловено от властта.
— Не бива да говорите така.
— Аз просто повтарям това, на което ни учи властта.
Андреас плъзна поглед към краката ѝ, които бяха в тон с всичко останало.
— Теб страх ли те е да не си навлечеш неприятности? — попита той.
Тя поклати глава.
— Значи, те е страх някой друг да не загази. Така ли е?
— Идвам тук, защото тук все едно съм никъде. Приятно е да си никъде за малко.
— Никъде не е по-никъде от тук, съгласен съм.
Тя се усмихна леко.
— Какво виждаш, когато се погледнеш в огледалото? — попита той. — Красиво момиче?
— Не се гледам в огледала.
— Ако го правеше, какво щеше да видиш?
— Нищо хубаво.
— Лош човек? Нараняващ околните?
Тя вдигна рамене.
— Защо не ми позволи да седна зад теб?
— Искам да виждам с кого говоря.
— Значи, все пак разговаряме! Само се преструваше, че няма да говориш с мен. Правиш се, играеш игрички.
Внезапната атака беше един от най-полезните ходове в торбата му с изпитани номера. Беше му писнало от тях, но това не означаваше, че те не вършат работа.
— Знам, че съм лоша — отвърна момичето. — Няма нужда да ми го натяквате.
— Но сигурно ти е трудно да приемеш, че хората не си дават сметка колко си лоша. Те просто не вярват, че едно толкова красиво момиче може да е лошо. И затова имаш ниско мнение за околните.
— Имам приятели.
— И аз имах, като бях колкото теб. Но това не помага, нали? Всъщност е още по-тежко, когато хората те харесват. Мислят те за забавен, за привлекателен. Единствено ти си знаеш колко лош си всъщност. А аз съм изключително лош и изключително важен. Аз съм най-важният човек в страната!
Детският ѝ смях го поокуражи.
— Не сте важен.
— Напротив, напротив. Ти просто не го виждаш. Но знаеш какво означава да си важен, нали? Ти самата си много важна. Всички ти обръщат внимание, искат да са край теб, защото си красива, а ти ги нараняваш. Ходиш да се криеш в църквата, да си никъде, за да може светът да си почине от теб.