— Трябва да поговорим с нея и да я накараме да престане.
— Наркоманите не могат да престанат да вземат наркотици без лечение. А ако тя помоли за лечение, в милицията ще разберат за кражбите.
— Но ще са доволни, че си признава честно и се опитва да се поправи, нали?
— За съжаление, има още нещо. И то е още по-голяма тайна. Дори и майка ти не я знае. Мога ли да ти имам доверие?
Той беше един от най-добрите ѝ приятели, така че след известно колебание тя кимна.
— Заклел съм се на никого да не казвам — рече Хорст. — И сега нарушавам клетвата си. От няколко години работя за Държавна сигурност. Като секретен сътрудник. От време на време се срещам с моя водещ офицер. Докладвам му за работниците и най-вече за ръководството на предприятието. Това е необходимо, тъй като електроцентралата е от огромно значение за сигурността на страната. Имам късмет, че съм в добри отношения с Държавна сигурност. Ти и майка ти също имате голям късмет. Разбираш ли какво означава това?
— Не.
— Дължим облагодетелстваното си положение на службите. Според теб как ще реагира моят офицер, ако научи, че жена ми е крадла и наркоманка? Ще реши, че не може да ми има доверие. Може да ни вземат апартамента, да ме уволнят.
— А ако ти сам му кажеш за мама? Не ти си виновен.
— Ако му кажа, майка ти ще остане без работа. И сигурно ще я пратят в затвора. Това ли искаш?
— Не, разбира се.
— Затова трябва да пазиш всичко в тайна.
— О, по-добре да не ми беше казвал! Защо трябваше да ми казваш?
— Защото трябва да ми помогнеш да запазя тайната. Като нарушава закона, майка ти извършва предателство спрямо нас. Сега ти и аз сме семейството. Тя е заплаха за нас. Не бива да допуснем да ни разруши.
— Трябва да се опитаме да ѝ помогнем.
— Сега ти си по-важна за мен. Ти си жената в живота ми. Виж. — Той положи длан върху корема ѝ и разпери пръсти. — Вече си жена.
Ръката върху корема ѝ я сепна, ала много повече я плашеха думите му.
— Много красива жена — добави Хорст дрезгаво.
— Гъдел ме е.
Той затвори очи, но не свали ръката си.
— Всичко трябва да е тайна — рече той. — Мога да те предпазя само ако ми имаш доверие.
— Не може ли просто да кажем и на мама?
— Не. Изтърве ли се пред някого, отива в затвора. Ще сме в по-голяма безопасност, ако тя продължи да краде и да се друса, майка ти няма да допусне да я хванат.
— Но ако ѝ кажеш, че работиш за службите, тя ще разбере защо трябва да престане.
— Нямам ѝ вяра. Тя вече ни предаде. Сега трябва да вярвам на теб.
Доплака ѝ се, едва си поемаше дъх.
— Махни си ръката — рече тя. — Не е редно.
— Да, може би е малко нередно, предвид разликата във възрастта ни. — Хорст кимна с голямата си глава. — Но виж как ти се доверявам. Може да направим нещо, което не е съвсем редно, защото съм сигурен, че на никого няма да кажеш.
— А ако кажа?
— Не бива. Така ще издадеш нашата тайна.
— По-добре нищо да не ми беше казвал!
— Само че ти го казах. Трябваше да го направя. И сега имаме една тайна. Аз и ти. Мога ли да ти вярвам?
Очите ѝ се бяха насълзили.
— Не знам.
— Кажи ми някаква твоя тайна. За да съм сигурен, че мога да ти вярвам.
— Нямам никакви тайни.
— Тогава ми покажи нещо тайно. Кое е най-тайното нещо, което можеш да ми покажеш?
Ръката върху корема ѝ се прокрадна надолу, сърцето на Анагрет затуптя.
— Това тук? — попита той. — Това ли е най-тайното нещо?
— Не знам — изскимтя тя уплашено.
— Не се притеснявай. Не е нужно да ми го показваш. Достатъчно е да ми позволиш да го пипна. — По ръката му Анагрет усети как цялото му тяло се отпуска. — Сега вече ти имам доверие.
За Анагрет най-ужасното беше, че това, което последва, ѝ харесваше, поне в началото. То беше просто като по-близко приятелство. Двамата пак се шегуваха един с друг, тя пак му разказваше за училище, пак обикаляха с мотора и тренираха в спортната зала. Най-обикновен живот, но също и голяма тайна, тайна за големи, чийто ред идваше, след като Анагрет се приготвеше за лягане и си облечеше пижамата. Докато я опипваше, Хорст ѝ повтаряше колко е хубава, каква невероятна красавица е. И тъй като в началото той само я докосваше, на нея ѝ се струваше, че единствено себе си може да вини, сякаш всичко е по нейна идея, сякаш го е предизвикала с красотата си и единственият начин да сложи край на това е да се поддаде на ласките и да изпита наслада. Мразеше тялото си заради желанието му за наслада повече, отколкото заради предполагаемата му красота, но омразата ѝ някак си още повече разгаряше копнежа за наслада. Жадуваше Хорст да я целуне. Искаше той да се нуждае от нея. Беше много лоша. И може би това беше съвсем естествено, тъй като все пак беше дъщеря на наркоманка. Веднъж, между другото, попита майка си дали някога се е изкушавала да пробва хапчетата, които дават на пациентите. Понякога, отговори спокойно майка ѝ, ако от някое лекарство останело малко, тя или другите сестри го вземали, за да си успокоят нервите, но това не означавало, че са пристрастени. Анагрет изобщо не беше споменала думата „пристрастен“.