— Не искам да ти бъда любовница — добави тя, — ако това ме питаш. Не искам на никого да бъда любовница.
— Ти си на петнайсет, аз съм на двайсет и седем. Не за това говоря.
— Сигурна съм, че си имаш своя история и тя е много интересна.
— Искаш ли да я чуеш?
— Не. Искам просто отново да бъда нормална.
— Това няма как да стане.
Изражението ѝ помръкна. Би било съвсем нормално да я прегърне и да я утеши, ала положението, в което се намираше Анагрет, беше всичко друго, но не и нормално. Той се чувстваше абсолютно безсилен, поредното ново усещане, което изобщо не му допадаше. Предполагаше, че сега тя ще си тръгне и никога повече няма да се върне. Но вместо това Анагрет си пое крепко дъх и без да го поглежда, попита:
— Как ще го направиш?
С тих, монотонен глас, все едно беше изпаднал в унес, той ѝ обясни плана си. Тя трябвало да престане да идва в църквата, да се прибере у дома и да излъже Хорст. Да му каже, че е ходила в църквата да остане насаме със себе си, да се помоли и да потърси Божието напътствие, и сега умът ѝ се бил прояснил. Вече била готова изцяло да му се отдаде, но не можела да го направи у дома, тъй като не било редно спрямо майка ѝ. Знаела по-хубаво, романтично място, безопасно място, където приятелите ѝ ходели през почивните дни да пият бира и да се натискат. Ако наистина я уважавал, щял да я заведе там.
— И ти знаеш някакво такова място, така ли?
— Да — кимна Андреас.
— И ще го направиш заради мен?
— За кого друг? Ти заслужаваш по-добър живот. Готов съм да рискувам, за да го получиш.
— Не просто рискуваш. Съвсем сигурно е, че ще те хванат.
— А ако за миг допуснем, че няма да ме хванат, би ли ми позволила да го направя?
— Мен трябва да убиеш, не него. Постъпвам ужасно спрямо сестра ми и майка ми.
Той въздъхна.
— Харесвам те, Анагрет, много даже. Но преиграването и излишното драматизиране не са ми по вкуса.
Думите му попаднаха право в целта, веднага го видя. Очите ѝ заблестяха, не лумна чак пламък, но определено просветнаха искрици. При тази гледка нещо в слабините му трепна и за миг Андреас ги възненавидя, не искаше от това да излезе поредното прелъстяване. Искаше Анагрет да е пътят, който ще го изведе от пустошта на лъстта.
— Никога не бих могла да го направя — каза тя и се извърна настрани.
— Естествено. Просто си говорим.
— И ти преиграваш. Каза, че си най-важният човек в страната.
Можеше да изтъкне, че е изрекъл това смехотворно твърдение иронично, ала си даде сметка, че това е само наполовина вярно. Иронията беше хлъзгава, искреността на Анагрет беше непоклатима.
— Права си — каза той с благодарност. — И аз преигравам. Още нещо, по което си приличаме.
Тя раздразнено сви рамене.
— И тъй като само си говорим, можеш ли наистина да караш мотора?
— Искам само отново да бъда нормална. Не искам да бъда като теб.
— Добре. Ще се опитаме да те направим отново нормална. Но ако можеш да караш мотора, ще ни е от полза. Аз лично никога не съм се качвал на мотор.
— Като джудото е — отвърна Анагрет. — Стараеш се да го следваш, не да му се противопоставяш.
Сладката малка джудистка. Тя продължи по същия начин, затръшваше вратата в лицето му и после я открехваше, отхвърляше всяко предложение, а след това отстъпваше и приемаше, докато не стана късно и дойде време да си върви. Разбраха се, че няма смисъл да се връща в църквата, освен ако не е готова да осъществят замисъла му или да се премести да живее в мазето. Това бяха единствените два варианта, за които се сетиха.
След като Анагрет престана да идва в църквата, Андреас нямаше как да се свърже с нея. Шест дни подред всеки следобед той сядаше на пейките пред олтара и чакаше, докато не станеше време за вечеря. Беше почти сигурен, че никога повече няма да я види. Тя беше малка, ученичка, не го харесваше, или най-малкото не го харесваше достатъчно, а и омразата ѝ към пастрока беше по-слаба от неговата. Нямаше да издържи и или щеше да отиде сама в Щази, или щеше да приеме да бъде насилвана. Тази мисъл носеше известно облекчение на Андреас в точещите се часове на отминаващите следобеди. От гледна точка на личния опит, сериозното обмисляне на убийство почти се равняваше на извършването му, като освен това притежаваше допълнителното преимущество, че не носеше никакъв риск. Измежду това, да бъдеш в затвора или да не бъдеш в затвора, второто очевидно беше за предпочитане. Но страхът, че никога повече няма да види Анагрет, не спираше да го гризе. Представяше си я как старателно и послушно упражнява хватките си в клуба по джудо и потъваше в самосъжаление. Отказваше да си представя какво се случва в дома ѝ вечер.