Тя се появи на седмия ден, изглеждаше бледа и отслабнала, беше облечена с грозно шушляково яке, каквото носеха половината юноши в Републиката. Над „Зигфелдщрасе“ се сипеше отвратителен студен дъждец. Анагрет седна на последния ред, сведе глава и замачка меките си повехнали ръце. Като я видя след седмица, в която само си я беше представял, Андреас смаяно си даде сметка за разликата между любовта и похотта. Любовта се оказваше сковаваща душата, свиваща стомаха, замайваща главата, непонятно клаустрофобична: усещане за безкрайност, натъпкана вътре в него, безкрайна тежест, безкрайни възможности, само с един малък отдушник в лицето на треперещо бледо момиче с грозно яке. И през ум не му минаваше да я докосне. Идеше му да се хвърли в краката ѝ.
Той седна немного близо до нея. Доста дълго, поне няколко минути, мълчаха. Любовта преобразяваше начина, по който Андреас възприемаше накъсаното ѝ дишане през устата и треперещите ръце, изваждаше на показ несъответствието между извънмерното значение, което Анагрет имаше за него, и обикновеността на шумното дишане, всекидневността на ученическите ѝ пръсти. Мина му странната мисъл, че е нередно, нередно в смисъл на грешно, да убие човек, който, колкото и да е извратен, също я обича, по-скоро би трябвало да изпитва състрадание към него.
— Трябва да отида на тренировка — каза тя накрая. — Нямам много време.
— Радвам се да те видя — рече той.
Имаше чувството — и това чувство също беше породено от любовта — че по-истинно твърдение не е изричал никога в живота си.
— Кажи ми направо какво трябва да направя.
— Сега май не е най-подходящият момент. По-добре ела някой друг път.
Анагрет поклати глава, косата ѝ падна върху лицето. Тя не я прибра.
— Кажи ми какво трябва да направя.
— По дяволите! — изруга той искрено. — И мен ме е страх.
— Не вярвам.
— Защо просто не избягаш? Ела да живееш тук. Ще ти намерим стая.
Тя затрепери още по-силно.
— Ако не искаш да ми помогнеш, сама ще го направя. Мислиш се за лош, но не си, аз съм лошата.
— Недей така. — Андреас хвана треперещите ѝ ръце. Те бяха ледени и тъй обикновени, тъй обикновени; обичаше ги. — Ти си добър човек. Просто си попаднала в кошмар.
Анагрет завъртя лице към него и той зърна през косата пламъка в очите ѝ, този път истински пламък.
— Ще ми помогнеш ли да се измъкна от него?
— Искаш ли го?
— Обеща, че ще ми помогнеш.
Струваше ли си да го направи, имаше ли и един човек на този свят, заради когото да си струва? Той все още продължаваше да си задава този въпрос, ала въпреки това пусна ръцете ѝ и извади от джоба на сакото листче с нарисувана карта.
— Къщата е ето тук. Добре е предварително да отидеш с градската железница да огледаш мястото, за да се ориентираш после по-лесно. Иди по тъмно и внимавай, може да има милиция. Накарай го да угаси фаровете преди последния завой и след това избутайте мотора зад къщата. Има пътека, може да се мине. И не забравяй да си свалиш каската. За коя вечер сте се разбрали?
— Четвъртък.
— Кога започва смяната на майка ти?
— В десет.
— Не се прибирай за вечеря. Кажи му, че ще го чакаш при мотора в девет и половина. Не бива никой да те види да излизаш от блока с него.
— Добре. Ти къде ще си?
— Не се тревожи за това. Минете през задната врата. Всичко останало ще е така, както го говорихме.
Тя потрепери спазматично, сякаш щеше да повърне, но се овладя и прибра картата в джоба на якето.
— Нещо друго?
— Предложила си му, нали? Да се видите там.
Анагрет кимна отсечено.
— Извинявай — рече той.
— Друго?
— Само едно. Погледни ме.
Тя остана свита като виновно куче, направило беля, но извърна глава към него.
— Кажи ми честно. Защо го правиш, защото аз го искам или защото ти го искаш?
— Има ли значение?
— Голямо. Всичко зависи от това.
Анагрет отново сведе поглед към скута си.
— Просто искам да се свърши. По един или друг начин.
— Знаеш, че каквото и да стане, дълго време няма да може да се виждаме. Няма да можем да поддържаме никаква връзка.
— И така май е по-добре.
— Помисли си хубаво. Ако вместо това дойдеш тук, ще можем да се виждаме всеки ден.
— Не мисля, че това е по-добрият вариант.
Андреас вдигна поглед към пожълтелия таван на църквата, каква невероятна подигравка беше това: след като сърцето му най-сетне се беше спряло на някого, той не само че не можеше да го има, но дори и не му беше дадено да го вижда. И въпреки това се чувстваше добре. В безсилието имаше сладост. Кой би предположил? В ума му се въртяха всевъзможни клишета за любовта, глупави мъдрости и стихчета от песни.