Столицата на Републиката беше плоска не само в духовно отношение, а и като релеф. Малкото хълмчета бяха направени от отломките от разрушените през войната сгради и именно на едно такова възвишение, чието обрасло с трева подножие започваше от оградата на игрището, Андреас беше видял призрака за първи път. Нататък имаше неизползвани железопътни релси и изоставена тясна ивица земя в твърде неправилна форма, че да бъде включена за усвояване в някой от досегашните петилетни планове. Призракът навярно беше дошъл по линията, когато онзи следобед, след няколко обиколки на стадиона, Андреас се подпря на мрежата, за да си поеме дъх. На двайсетина метра от оградата, горе на хълмчето, стоеше изпит и брадясал мъж в овехтял кожух и се взираше в него. Неприкритото зяпане се стори на Андреас нахално и обидно и той му обърна гръб. Когато отново се захвана със спринтовете и погледна към хълма, призрака го нямаше.
На другия ден, по свечеряване, призракът се появи отново и пак гледаше право в Андреас, отделяше го от останалите. Този път и няколко от другите момчета го видяха и се развикаха: „Извратеняк! Смрадливец! Върви да се шибаш!“, с необремененото от угризения на съвестта презрение, което допуснатите в някое общество изпитват към всички извън неговите рамки. Малко вероятно беше да си навлекат неприятности заради подигравките си към някой скитник, даже напротив. Един от играчите изтича към оградата, крещейки обиди. Като го видя да се приближава, призракът се спусна от другата страна на възвишението и изчезна.
След това се появяваше по тъмно, спотайваше се в подножието, докъдето обаче стигаше светлината от лампите на игрището, и току се мяркаха очертанията на главата и раменете му. От време на време Андреас проверяваше дали призракът е още там. Понякога беше, понякога го нямаше; на два пъти той като че ли кимна на Андреас да отиде при него. Но когато свирката сложеше края на тренировките, него винаги го нямаше.
Играта на криеница продължи цяла седмица и една вечер, докато останалите се точеха към съблекалните, Андреас дръпна Йоахим настрани.
— Онзи тип на хълма — рече той. — Все мен гледа.
— О, значи, на теб е хвърлил око.
— Като че ли иска да ми каже нещо.
— Джентълмените предпочитат блондинки, копеле. Най-добре да се обадим в милицията да дойдат да го приберат.
— Мисля да прескоча оттатък. Да разбера какво иска.
— Не прави глупости.
— Има нещо странно в начина, по който ме гледа. Все едно ме познава.
— По-скоро иска да те опознае. Заради русите ти къдрици е, уверявам те.
Йоахим сигурно беше прав, ала Андреас беше израснал с майка, която одобряваше всяка негова постъпка, и на четиринайсет години вече беше свикнал да изпълнява прищевките си и да получава каквото иска, стига то да не е в открит сблъсък с властта. Накрая нещата винаги се подреждаха добре, вместо да го накажат, го хвалеха за инициативността и изобретателността му. Сега му се искаше да поговори с призрака с кожуха и да чуе какво има да му казва, сигурно щеше да е много по-интересно от всичко, което Андреас беше чул тази седмица, така че той сви рамене, приближи се към мрежата и стъпи върху телта.
— Недей, копеле — обади се Йоахим.
— Ако не се върна до двайсет минути, обади се в милицията.
— Майната ти. Идвам с теб.
Точно това беше искал Андреас и както винаги, го получаваше.
От билото потъналата в сенки железопътна линия почти не се виждаше. Ръждясала каросерия от камион, градски треволяци, ниски, обречени дървета, някакви по-светли очертания, навярно останки от стени, смалените сенки на двете момчета — това беше всичко. В далечината се издигаха десететажни панелни жилищни блокове.
— Хей! — извика в мрака Йоахим. — Неблагонадеждният! Тук ли си?
— Млъкни!
Мярнаха движение долу край релсите. Заспускаха се натам, напредваха бавно в сумрака, тръните дращеха голите им глезени. Докато слязат до линията, призракът беше чак до моста на „Райнщрасе“. Не се виждаше ясно, но като че ли ги гледаше.
— Хей! — извика Йоахим. — Искаме да поговорим с теб!
Призракът отново тръгна.
— Върви да се изкъпеш — каза Андреас. — Плашиш го.
— Не прави глупости.
— Ще отида само до моста. Ще те чакам там.
Йоахим се поколеба, но в крайна сметка той почти винаги се подчиняваше на приятеля си. Щом остана сам, Андреас пое по линията, ободрен от малкото си приключение. Вече не виждаше призрака, но само по себе си да излезе от коловоза, в тъмното, беше интересно преживяване. Той беше умен и познаваше правилата, с присъствието си тук не ги нарушаваше. Смяташе, че това му се полага, също както му се полагаше непознатият да зяпа него, а не другите момчета. Не го беше страх, чувстваше се неприкосновен. И въпреки това се радваше на усещането за сигурност, което вдъхваха уличните лампи на моста. Спря в началото му и надникна в сенките.