— Ехо?
В сенките скръцна нещо, някой беше стъпил върху счупено стъкло.
— Ехо?
— Ела долу — обади се глас.
— Ти излез тук.
— Не, ела долу. Нищо няма да ти направя.
Гласът беше възпитан и кротък, което някак си изобщо не изненада Андреас. Не би било редно някой неинтелигентен човек да го зяпа и да му маха. Той се спусна под моста и различи силует край една от колоните.
— Кой си ти? — попита той.
— Никой — отвърна призракът. — Едно недоразумение.
— Какво искаш? Познавам ли те?
— Не.
— Тогава какво искаш от мен?
— Не мога да остана тук, но исках да те видя, преди да се върна.
— Къде?
— В Ерфурт.
— Е, ето ме. Виждаш ме. Нещо против да попитам защо ме следиш?
Мостът над тях потрепери и забумтя от тежестта на преминаващ камион.
— Какво ще кажеш — попита призракът, — ако разбереш, че аз съм ти баща?
— Че си луд.
— Майка ти е Катя Волф, моминското ѝ име е Еберсвалд. Бях неин студент и колега в Хумболтовия университет от 1957 до февруари 1963 година, когато ме арестуваха и осъдиха на десет години затвор за противодържавна дейност.
Андреас неволно отстъпи. Страхът му от политически неблагонадеждни елементи беше инстинктивен. Общуването с тях не можеше да донесе нищо добро.
— Едва ли е нужно да пояснявам — добави призракът, — че не съм вършил никаква противодържавна дейност.
— Очевидно народът е бил на друго мнение.
— Не, интересното е, че никой не беше на друго мнение. Пратиха ме в затвора, защото имах връзка с майка ти, преди да се омъжи, а и след това. Ето това беше престъплението ми, най-вече, че продължихме връзката си след сватбата ѝ.
Ужасно чувство завладя Андреас, отчасти омраза, отчасти обида, отчасти гняв.
— Чуй ме, отрепко такава — рече той, — не те знам кой си, но не можеш да говориш така за майка ми. Ясно ли ти е? Ако те видя отново край игрището, ще се обадя в милицията. Ясно ли ти е?
Той се обърна и се заклатушка към светлината.
— Андреас! — извика след него отрепката. — Държах те в ръцете си, когато беше бебе.
— Върви на майната си, който и да си!
— Аз съм баща ти.
— Върви на майната си! Долен мръсник!
— Само едно искам от теб — рече мръсникът. — Прибери се и попитай съпруга на майка ти къде е бил през октомври и ноември 1959 година. Само това. Попитай го и виж какво ще ти отговори.
Погледът на Андреас се спря върху една захвърлена дебела летва. Можеше да строши черепа на мръсника, никой не би пролял сълзи за един враг на народа, на никого нямаше да му пука. Дори и да го хванеха, можеше да каже, че е било при самоотбрана, и щяха да му повярват. При тази мисъл членът му започна да набъбва. В него дремеше убиец.
— Не се тревожи — продължи мръсникът. — Няма да ме видиш повече. Забранено ми е да идвам в Берлин. Почти съм сигурен, че пак ще ме пратят в затвора само защото съм напуснал Ерфурт.
— Мислиш ли, че ми дреме?
— Не. Защо да ти дреме? Никакъв не съм ти.
— Как се казваш?
— По-добре е да не знаеш, за теб е по-добре.
— Тогава какво търсиш тук? Защо си дошъл?
— Защото десет години в затвора си го представях. И после още една, след като ме пуснаха. А ако човек дълго време си представя нещо, не може да не го направи, няма избор. Някой ден може и ти да имаш син. И тогава ще разбереш.
— На мръсните лъжци мястото им е в затвора.
— Не е лъжа. Казах ти какво трябва да го попиташ.
— Ако си посегнал на майка ми, заслужил си си да те пратят в затвора.
— И съпругът ѝ така смяташе. Но ти може и да разбереш защо за мен нещата стоят другояче.
В последното изречение се долавяше горчивина, ала Андреас вече беше сигурен — и впоследствие това му се струваше очевидно— че този мръсник е виновен. Може би не за престъплението, заради което е бил пратен в затвора, а заради това, че някога се е възползвал от неуравновесеността на майка му и сега се е върнал в Берлин да всява смут, заради това, че мислеше повече как да си разчисти сметките с бившата си любовница, отколкото за четиринайсетгодишния им син. Той беше мръсник, отрепка, завършил английска филология. През следващите години на Андреас изобщо не му мина през ума да го потърси и да се опита да се сближи с него.