Но сега той му каза само:
— Скапа ми деня. Много благодаря!
— Трябваше да те видя поне веднъж.
— Аха. А сега върви на майната си в Ерфурт!
Повтаряйки последните думи под нос, Андреас устремено изскочи изпод моста и се качи на „Райнщрасе“. Йоахим го нямаше и Андреас направо пое към къщи, по пътя се наложи на два пъти да хлътне в сенчести входове на жилищни сгради да понамести щръкналия токмак, издул гащетата му. Нямаше намерение да задава на баща си подсказания от призрака въпрос, но изведнъж се замисли за някои случки от последните две-три години, които навремето му се бяха сторили толкова абсурдни, че набързо ги беше изхвърлил от ума си.
Един петък следобед беше отишъл на вилата и там беше намерил майка си седнала чисто гола сред розите, неспособна или нежелаеща да изрече и дума; тя не мръдна от там, докато баща му не си дойде, вече по тъмно, и я зашлеви силно. Това със сигурност беше смахнато, нали? Един друг път, бяха го освободили от часовете, тъй като имаше температура, той се прибра вкъщи и установи, че вратата на спалнята е заключена, а малко след това от там излязоха, едва ли не на бегом, двама работници в сини комбинезони. А когато веднъж беше отишъл да потърси майка си в университета, за да му подпише бележката за предстоящата екскурзия, вратата на кабинета ѝ също беше заключена и след няколко минути от там изскочи студент с полепнала от пот коса, Андреас се опита да влезе, но майка му затръшна вратата и отново заключи.
И обясненията ѝ, очарователното изящество на оправданията ѝ:
„Просто се наслаждавах на аромата на розите, времето беше прекрасно и се бях съблякла, за да се почувствам по-близо до природата, а когато те видях, толкова се смутих, че не можех и думичка да обеля.“
„Оправяха лампата и ме накараха да стоя до ключа да светвам и угасвам, бяха ужасно досадни, дори не ми позволиха да отворя вратата. Все едно им бях затворник!“
„Имахме страшно неприятно дисциплинарно заседание, горкото момче го изключиха — сигурно си го чул как плачеше — и трябваше да си запиша някои неща за протокола, докато не съм ги забравила.“
Той си спомни решителния натиск от другата страна на вратата на кабинета ѝ, неустоимата сила, с която го беше избутала навън. Спомни си как сред розите в градината си беше спомнил, че не за първи път вижда слабините ѝ, че онова, което смяташе за кошмарен сън от ранното си детство, всъщност не е било сън, тя му беше показала слабините си в отговор на някакъв изпреварил времето си негов въпрос. Спомни си, че макар да лежеше с висока температура на дивана във всекидневната, двамата работници с комбинезони не го бяха поздравили, дори не го бяха погледнали, а забързано се изсулиха навън.
Когато се прибра, завари Катя излегната на дивана — колкото и долнопробни да бяха мебелите им от изкуствена кожа, имитация на датска холна гарнитура, те бяха поне няколко нива над обичайното за Републиката обзавеждане — преглеждаше „Нойес Дойчланд“ с обичайната чаша вино след работа. Като че ли съзнателно позираше за реклама на живота в Източен Берлин. В прозореца зад нея се виждаха красивите светлини на модерната сграда отсреща.
— Още си по шорти — отбеляза тя.
Андреас мина зад фотьойла, за да прикрие издутината в гащетата си.
— Да, реших да потичам до тук.
— И си оставил дрехите си в съблекалнята?
— Утре ще си ги прибера.
— Йоахим те търси по телефона.
— Ще му звънна.
— Случило ли се е нещо?
Искаше му се да повярва в образа, който тя се мъчеше да представи, тъй като този образ несъмнено имаше голямо значение за нея: идеалната работничка, майка и съпруга, почиваща си след ползотворен ден на труд в строй, който осигурява по-голяма сигурност от капитализма и освен това е, в много отношения, по-значим. Способността на майка му да изчете от първа до последна страница отегчителния „Нойес Дойчланд“ с видим интерес беше смайваща. Истинските дълбини на любовта му се проявяваха чак сега, когато, щом я видеше, изпитваше отвращение.
— Всичко е тип-топ — отвърна той.
Андреас се скри в банята, извади напиращия токмак и с тъга отбеляза колко незначителен изглежда в сравнение с усещането, което беше имал на улицата. Така или иначе, това имаше подръка и той продължи с ръкоделието си и вечерта, и следващата вечер, и по-следващата, докато не успя да прогони напълно мисълта да попита родителите си къде е бил баща му през есента на 1959 година. Може и да бяха постъпили несправедливо с призрака от Ерфурт, но с Андреас не бяха, най-малкото не го бяха направили съзнателно. Вместо да създава излишни неприятности, вместо да причинява тревога на родителите си, той прие това, което знаеше и подозираше за майка си, и с него оправдаваше своя самотен порок. След като тя имаше право да се забавлява с двама кирливи техници в спалнята си във вторник следобед, защо Андреас да няма право да влага мръснишки подкани в устите на рисуваните от него жени и да разпилява семето си върху тях?