Колата го последва до книжарница „Карл Маркс“, където той влезе и попита лъхащия на пот продавач дали имат последния брой на „Ваймарер Бетреге“. Продавачът, който го познаваше само по физиономия, отговори, че списанието още не е пристигнало.
— Така ли? — направи се на учуден Андреас. — Нали излиза в петък?
— Изтървали са нещо. Ще пуснат нов брой.
— Какво са изтървали? Публикували са нещо нередно, така ли?
— Не сте ли чули?
— Не, не съм.
Продавачът явно реши, че вероятността за това е толкова малка, че чак е подозрително. Той присви очи.
— Трябва да питате някой друг.
— Все последен научавам всичко…
— Някакъв незрял глупак е направил голяма поразия, струваща сума ти пари.
Защо продавачите в книжарниците винаги миришеха толкова неприятно?
— И какво, ще го обесят ли? — подхвърли Андреас.
— Не знам — отвърна продавачът. — Лошото е, че е повлякъл след себе си и невинни хора. За мен това си е чист егоизъм. Социопатия!
Думата се стовари в стомаха на Андреас като юмрук. Той излезе от книжарницата помръкнал и разяждан от съмнения. Наистина ли беше социопат? В това ли го бяха превърнали родителите му? Ако беше така, нищо не можеше да направи. Ала все пак Андреас изпитваше ужас от поставящите диагноза етикети, които намекваха, че нещо в него не е наред. Докато вървеше към апартамента— сега и слънцето му се струваше помръкнало — той разсъждаваше какво е причинил на редакторката в списанието, опитваше се да се убеди, че тя просто си е получила заслуженото, че е наказана за собствената си глупост да не забележи бодящия очите акростих, че последствията за него самия са много по-тежки, но не можеше да отрече, че изобщо не се беше замислил какво ще стане с нея, като ѝ даде стихотворенията си. Все едно беше решил да се самоубие, като забие колата си в автобус, пълен с деца.
Напъна се да изрови от паметта си поне един случай, в който да е възприемал някой човек не само като средство за постигане на целите си. Не можеше да брои родителите си, цялото му детство беше опълчваща се на здравия разум безсмислица. А доктор Гнел? Нима Андреас не беше изпитал състрадание към психолога и не се беше опитал да го вземе под крилото си? Уви, етикетът „социопат“ правеше на пух и прах примера с доктор Гнел. Беше прикоткал лекаря, който трябваше да определи дали е психопат. Мотивите му за това бяха най-малкото съмнителни. Замисли се за жените, с които беше преспал покрай поетичните купони, и колко благодарен беше на всяка една от тях, признателността му говореше в негова полза, нали? Може би. Само че вече не помнеше имената и на половината от тях, а усилията, които беше положил, за да им достави наслада, сега му се струваха просто средство да подсили своята. Смаяно осъзна, че няма никакви доказателства да ги е възприемал като човешки същества.
Колко странно, обичаше си се такъв, какъвто е, харесваше се, наслаждаваше се на способностите и лекомислието си, а беше достатъчна една случайно подхвърлена дума от един продавач, за да се погледне обективно и да види нещо отвратително. Спомни си скока от моста, първоначалното прекрасно усещане, че лети във въздуха, после безжалостното ускорение, надигащата се към него земя като пестник, готвещ се за удар, неконтролируемата инерция, тупване, болка. Гравитацията беше нещо обективно. И кой го беше накарал да скочи? Лесно беше да обвини майка си. Андреас беше нейното средство, инструментът на нейната психопатия. В това, което му беше причинила, имаше, макар и стаена, убийствена агресия, но тъй като представата на майка му за самата себе си не допускаше възможността за убийство, за да ѝ помогне, той беше скочил от моста и беше публикувал стихотворенията си.
Черната кола го следва до техния блок и спря отпред, когато Андреас влезе във входа. В апартамента на последния етаж се усещаше необичайна миризма на цигарен дим, на масичката до дивана беше оставен препълнен пепелник. Потърси Катя в спалнята, в кабинета, в собствената си стая и накрая надникна в банята. Тя лежеше свита на пода като след аборт, впила очи в тоалетната чиния.