Сякаш нещо го прободе в гърдите. Отново беше на четири и смаяно, невярващо гледаше как любимата му червенокоса майка страда. За миг всичко се върна, особено любовта. Но това, че всичко се върна, го ядоса.
— А, ето къде си била — рече той. — Какво, цигарите ли ти замаяха главата?
Тя не помръдна, не отговори.
— Човек не бива да прекалява, когато реши да се върне към навик отпреди двайсет години.
Никакъв отговор. Андреас приседна на ръба на ваната.
— Съвсем като едно време — продължи той приветливо. — Ти на пода в безпаметно състояние, аз не зная какво да правя. Иначе като за ненормална се справяш чудесно с работата и всичко останало, чак не е за вярване. Единствено аз те виждам на пода.
Катя размърда немощно устни и излезлият от тях дъх изкара няколко едва чути шипящи съгласни, които обаче така и не се сляха в ясна дума.
— Извинявай, не разбрах какво каза — обади се Андреас.
Следващото ѝ дихание като че ли образува думите: „Какво ти има?“.
— Какво ми има на мен ли? Не аз лежа на пода в безпаметно състояние.
Никакъв отговор.
— Сигурно съжаляваш, че не си направила аборт, когато си била бременна с мен. Много по-болезнено е аз да свърша тази работа двайсет години по-късно.
Тя дори не мигна.
— Ако ти потрябвам, в стаята си съм — рече той и се изправи. — Може да ти е приятно да дойдеш да ме гледаш как си бия чекия, като сме тръгнали да се връщаме към стари навици.
В интерес на истината, Андреас не беше в настроение за чекии и не беше сигурен дали изобщо някога ще му се прииска отново да си посегне. Не беше уморен, нито потиснат, не му се спеше. Досега не беше изпадал в такова състояние: нямаше какво да прави. Нямаше смисъл да учи по математика и логика, нямаше смисъл да пише стихове, не му се четеше, нямаше сили да беснее, нямаше задължения, нищо нямаше. Поколеба се дали да не си събере багажа, но не се сети за нито една вещ, която би искал да вземе със себе си, където и да отидеше. Боеше се, че ако се върне в банята, ще започне да рита майка си, и макар че баща му обикновено я изтръгваше от вцепенението ѝ с няколко плесници, Андреас се съмняваше, че неговите удари ще имат същия ефект. Седна на перваза на прозореца и се загледа в черната кола на улицата. Мъжът до шофьора четеше вестник. Безсмислено занимание, което в случая беше съвсем на място.
След няколко часа звънна телефонът. Андреас предположи, че се обажда баща му и че не търси него. Така му отърваше, всъщност го беше страх да говори с баща си. И може би все пак не беше пълен социопат, тъй като при мисълта за гнева, срама и разочарованието, които баща му изпитваше, се просълзи. Баща му беше сериозното малко момче, вярващо в социализма. Работеше усърдно, грижеше се за неуравновесената си съпруга и отглеждаше с обич дете, което не само че не беше негово, но дори и по дух не се беше метнало на него. Освен че го съжаляваше, на Андреас му се струваше, че може да се постави на негово място заради споделеното бреме в лицето на Катя.
Телефонът звъня дълго. В крайна сметка изигра ролята на плесница, но толкова отслабена от разстоянието, че Андреас преброи повече от петдесет позвънявания, преди да чуе как Катя се размърда. Нестабилно пошляпване на боси нозе. Звъненето спря, тя прошепна нещо и затвори. След това чу шумолене от обличане на дрехи. Когато майка му се насочи към стаята му, стъпките ѝ бяха пъргави, беше надянала маската си.
— Не можеш да останеш тук — каза тя от прага.
В едната ръка държеше запалена цигара, а в другата изпразнения пепелник.
— Така ли?
— Засега няма да те арестуват благодарение на баща ти. Разбира се, това може да се промени във всеки един момент в зависимост от поведението ти.
— Предай му, че съм му благодарен. Наистина.
— Не го прави заради теб.
— Въпреки това. И за мен е от полза. Той беше добър пастрок.
Вместо примамката, Катя захапа цигарата и дръпна силно, без да го поглежда.
— Как ти се струват след толкова години?
— Не би било много трудно да отидеш в казармата. Няма да ти е лесно, ще те пратят на най-отвратителното място и ще те държат изкъсо. Но ако заминеш доброволно, ще го приема като голяма услуга лично към мен, и без това отлагането струва много на баща ти. Както сигурно си спомняш, тогава аз се застъпих за теб.
— Кога не си се застъпвала за мен? Всичко, включително това, което съм сега, дължа изцяло на теб. Майко.
— Постави и мен, и него в ужасно положение. Мен особено, тъй като аз те защитавах. Така че сега е най-добре да приемеш великодушното ми предложение.