— Леви-десни, леви-десни… Луда ли си? — Той се засмя и се перна по главата. — Извинявай, въпросът беше нетактичен.
— Приемаш ли?
— Държиш ли на това? Достатъчно силно ли го искаш, че да се съгласиш на един честен разговор?
Тя всмука дълбоко дима с лекотата на бивш пушач.
— Винаги съм била честна с теб.
— Ето за това говоря. Явно няма да е толкова лесно. Но ако ми кажеш истината, поне веднъж, ще отида в казармата заради теб.
Майка му отново дръпна от цигарата.
— Това няма да ти донесе нищо, ако отказваш да я приемеш.
— Повярвай ми, ще я позная, щом я чуя.
— Другата възможност е да прекратиш напълно отношенията с нас и сам да се оправяш.
Това, че тя беше способна да изрече подобни думи, и то съвсем спокойно, беше изненадващо болезнен удар за него. Андреас осъзна, че макар и по своя си начин, майка му наистина е честна с него: в дома на председателя на Комитета Волф имаше място само за един ненормалник. Баща му имаше достатъчно грижи да я прикрива, да оправя поразиите ѝ, да я придумва да излезе от розите. Беше уредил да вкарат в затвора най-малко един от любовниците ѝ, кой знае колко още случаи беше потулил, а Катя не беше толкова луда, че да не си дава сметка за ползата от съпруга си. Андреас ласкаеше самочувствието ѝ, когато беше преждевременно развитото дете чудо, когато я обичаше, когато беше нейният красив принц. Но щом беше видяла рисунките му, тя го беше издала на баща му и го беше изпратила на психолог, сега той не ѝ вършеше никаква работа. Беше дошъл моментът да го изрита от гнездото.
Очите му отново се насълзиха, тъй като, колкото и да я беше намразил, той и сега се мъчеше да привлече вниманието ѝ и да си изпроси похвали от нея, носеше ѝ своите курсови работи за Бъртранд Ръсел като ласкаещо майката доказателство за извънмерния си интелект, пишеше стихове. В някакъв смисъл дори беше вярвал, че хитроумността на „Майчин език“ ще ѝ допадне. Беше на двайсет години, а продължаваше да се самозалъгва. И не искаше да я напусне. Това беше най-тъжното, най-извратеното. Все още беше копнеещото за нея четиригодишно момченце, все така предавано от гадостите, случили се в мозъка му, преди да се превърне в помнеща личност.
Гледаше как красивите ѝ пръсти мачкат цигарата в пепелника. Болката от раздялата с нея беше мерило за дълбочината на пристрастяването му.
— Спала си с твой студент в продължение на шест години — рече той. — Спала си с него толкова дълго, че той ти е станал колега в Катедрата.
— Не — отвърна тя спокойно, едва ли не отегчено, — никога не бих направила подобно нещо.
— Била си сама у дома цялата есен, когато съм бил заченат.
— Баща ти никога не е отсъствал толкова дълго.
— А след това, след раждането ми, си продължила да мърсуваш с онзи.
— В това няма нищо вярно — рече Катя. — Но едва ли има някакво значение, тъй като ти очевидно не си склонен да ми повярваш. Бих те помолила обаче да не ми държиш такъв тон.
Този укор, макар и лек, беше навярно първият по рода си. Цялата ѝ система на майчинско възпитание се крепеше на това, да не му налага ограничения.
— Защо тогава един добре образован мъж, когото никога не съм виждал — рече Андреас, — ще си прави труда да ме причаква край футболното игрище и ще ми разправя такива работи?
Лицето ѝ застина.
— Майко? Защо би го направил?
Тя премига и се съвзе.
— Не знам. Има всякакви ненормалници. Ако това е, което те е притеснявало…
Тя се намръщи.
— Да?
— Хрумна ми, че има и трета възможност. Може да постъпиш в психиатрията.
Андреас се разсмя.
— Шегуваш се, нали? Това ли е третата възможност?
— Може би твърде дълго не сме обръщали внимание на признаците, че се нуждаеш от помощ. Но сега вече не можем да си затваряме очите и още не е твърде късно да ти бъде помогнато. Да, точно така, да ти осигурим помощта, от която имаш нужда, може би е най-добрата от трите възможности.
— Твърдиш, че съм душевноболен, така ли?
— Не, нищо подобно. Не си душевноболен. Но си подложен на изключително емоционално напрежение. Преживял си някаква травма на футболното игрище, за която не си ни казал. А подобна травма може да забере и да гнояса.
— Да видиш ти.
Погледът ѝ се плъзна настрани към коридора.
— Помисли си, Андреас — рече тя. — В рода ни има подобни случаи. Опасявам се, че нещо може да се е предало и на теб.
— Като е прескочило едно поколение, разбира се.
— Това, което причини на мен и на баща ти, разбираемо ме изкара от равновесие. Смятам, че имам правото да полежа на пода в банята.