Разсейваща неприятна мисъл: дали отпечатъците на пръстите на краката са уникални като тези на ръцете? Дали по тях можеха да стигнат до него?
Още по-неприятна мисъл: ами ако онзи мръсник се сетеше да вземе фенерче или пък винаги си носеше фенерче в багажника на мотора?
И още по-неприятна мисъл: най-вероятно мръсникът със сигурност имаше фенерче в багажника на мотора, как иначе да поправи нещо, ако се развали през нощта?
Можеше да стигне и до една още по-неприятна мисъл, а именно, че Анагрет ще е с онзи и може да използва тялото си, може да се престори, че гори от желание и няма търпение, и така да предотврати изваждането на фенерчето, ала Андреас беше твърдо решен да загърби тази мисъл, да не прибягва към нея дори и в името на облекчението от ужасната тревога, тъй като това щеше да доведе до осъзнаването на един очевиден факт: Анагрет вече трябваше да е използвала тялото си, вече трябваше да се е престорила, че гори от желание, за да прилъже онзи мерзавец тук. Единственият начин Андреас да понесе представата за убийство беше, като не намесва Анагрет. Ако допуснеше тя да се появи в тази картинка, ако си позволеше да признае, че тя използва тялото си, за да се стигне до убийството, щеше да му се иска да убие не пастрока ѝ, а себе си. Задето я е подложил на такова нещо, задето я е омърсил в угода на замисъла си. След като възнамеряваше да убие пастрока ѝ, задето я е омърсил, логично беше за същото провинение да убие и себе си. Затова той предпочете да насочи мислите си към друга възможност: дори и да имаше фенерче, пастрокът можеше и да не забележи опънатата тел.
Някой му беше казал, най-вероятно доктор Гнел, че всяко самоубийство е всъщност заместител на убийство, че със самоубийството си човек извършва символично убийство и в този смисъл самоубийството е отклонило се от целта убийство. Андреас беше готов да изпитва благодарност към Анагрет за всичко, но в момента ѝ беше благодарен най-вече за това, че му водеше човек, който заслужава да бъде убит. Представяше си се след това пречистен и смирен, най-сетне отървал се от мръсотията, от потискащото си минало, от което вилата край езерото беше част. Дори и накрая той да се озовеше в затвора, Анагрет щеше в буквалния смисъл да е спасила живота му.
Но къде беше фенерчето?
Нямаше го в джобовете. Кой знае къде го беше оставил, дано не го беше изтървал някъде навън. Без него не можеше да види часовника, а без да види часовника, не можеше да прецени дали има време да се обуе и да се върне в задния двор да потърси фенерчето, и да установи дали всъщност е имал време да го търси. Вселената, нейната логика изведнъж му се стори смазваща.
Над печката в кухнята обаче имаше лампичка. Да я включи ли за миг да си погледне часовника? Разсъждаваше твърде всеобхватно, не ставаше за убиец, въображението му беше прекалено развинтено. Не виждаше кой знае какъв риск в светването на лампичката над печката, но да разсъждаваш всеобхватно означаваше и да осъзнаваш ограниченията на ума си, да си даваш сметка, че той не може да предвиди всичко. Глупостта погрешно се има за интелигентност, а интелигентността познава собствената си глупост. Интересен парадокс. Но не даваше отговор на въпроса дали да светне, или не.
А защо беше толкова наложително да погледне часовника? Не се сещаше. Това потвърждаваше мисълта му за интелигентността и нейните ограничения. Той подпря лопатата на задната врата и седна по турски на калния килим. Изведнъж се уплаши, че лопатата може да падне. Посегна да я хване, но ръката му така трепереше, че я бутна. Трясъкът беше катастрофален. Андреас скочи и светна лампичката над печката, за да погледне часовника. Разполагаше с най-малко трийсет минути, по-вероятно четиресет и пет.
Седна отново на килима, оборен от унес, сякаш имаше висока температура, само дето ясно съзнаваше, че всъщност е заспал. Все едно беше мъртъв, но без облекчението от изчезването на страданията. Навярно онази мъдрост беше напълно погрешна, по-скоро убийството беше отклонило се от целта си самоубийство, понеже наред със състраданието към изтерзаната си личност Андреас изпитваше чувството, че трябва да извърши убийството, за да сложи край на мъките си. Не той щеше да умре, но щеше да е, все едно е мъртъв, защото облекчението, което щеше да настъпи след убийството, щеше да е дълбоко и окончателно като смъртта.