Изведнъж, като че ли без някаква конкретна причина, Андреас се изтръгна от унеса и в съзнанието му отново се възцари хладна яснота. Дали не беше чул нещо? Не, само капките и барабаненето на дъжда. Струваше му се, че е минало страшно много време. Надигна се и стисна дръжката на лопатата. Хрумна му нова неприятна мисъл, въпреки внимателното планиране, въпреки всичките си тревоги, изобщо не му беше минало през ума какво ще прави, ако Анагрет и пастрокът ѝ не се появят, толкова се беше увлякъл в подготовката, че не беше забелязал тази слаба брънка, и сега, тъй като наближаваха почивните дни и можеше родителите му да решат да дойдат във вилата, трябваше да запълни напразно изкопаната дупка, и в този момент през прозореца на кухнята долетя приглушен глас.
Женски глас. Анагрет.
Къде беше моторът? Възможно ли беше да не чуе мотора? Или го бяха бутали до тук? Моторът беше от голямо значение.
Мъжки глас, по-силен. Заобикаляха къщата. Твърде бързо ставаше всичко. Андреас трепереше, едва си стоеше на краката. Не смееше да докосне дръжката на вратата, за да не го чуят.
— Ключът е закачен ей там — рече Анагрет.
Стъпките ѝ по стъпалата. А след това разтърсващ пода трясък, силно пъшкане.
Андреас сграбчи дръжката, завъртя я в грешната посока, после се поправи. Изскочи навън с мисълта, че е забравил лопатата, но не беше. Тя беше в ръцете му и той я стовари с острото надолу върху надигащия се отпреде му тъмен силует. Тялото се свлече на стъпалата. Андреас вече беше убиец.
Спря се за миг, за да се увери къде е главата, вдигна високо лопатата и замахна силно, черепът изхрущя. Засега всичко вървеше точно по план. Анагрет беше някъде вляво от него и издаваше най-ужасния звук, който беше чувал някога, нещо между стон, ридание, повръщане и хъхрене. Без да поглежда към нея, той се спусна покрай тялото, хвърли лопатата, хвана трупа за краката и го издърпа надолу по стъпалата. Главата беше обърната на една страна. Андреас взе лопатата и я стовари върху слепоочието с все сила. При второто изхрущяване на черепа Анагрет изкрещя ужасено.
— Това беше — изпъшка той. — Няма повече.
Силуетът ѝ се раздвижи на верандата, приближи се към парапета. До Андреас достигнаха изненадващо детински, умиляващи звуци от повръщане. На него не му се повдигаше. По-скоро се чувстваше като след оргазъм, невероятно изтощен и още по-невероятно тъжен. Нямаше да повърне, но се разплака, включи се в хора на детинските звуци. Хвърли лопатата, отпусна се на колене и захлипа. Съзнанието му беше пусто, само тъга.
Ръмеше съвсем ситен дъждец, по-скоро капчици мъгла. След като Андреас се наплака, го връхлетя такава умора, че първата му мисъл беше да отидат да се предадат в милицията. Не можеше да си представи как ще свърши това, което го очакваше. Убийството не беше донесло никакво облекчение, как изобщо му беше минало това през ума? Облекчение щеше да е да се предаде в участъка.
Докато той плачеше, Анагрет стоеше неподвижно, после слезе от верандата и клекна до него. Докосна го по рамото и той отново захлипа.
— Шшт, шшт — зауспокоява го тя.
Долепи лице до мократа му буза. Досегът до кожата ѝ, благодатта на топлата ѝ близост: умората му се изпари.
— Сигурно мириша на повръщано — каза тя.
— Не, не.
— Мъртъв ли е?
— Би трябвало.
— Това е истинският кошмар. Това сега. Преди не беше чак толкова зле. Това е още по-зле.
— Знам.
Тя заплака безгласно, намусено и той я прегърна. Усещаше как чрез тръпките, разтърсващи тялото ѝ, се отлива част от насъбралото се в нея напрежение. Явно то беше огромно, колосално, а въпреки състраданието си Андреас не можеше да направи нищо, освен да я прегръща, докато треперенето не стихне. Когато това най-сетне стана, Анагрет обърса с ръкав носа си и притисна лице към неговото. Разтвори леко притиснатите към бузата му устни, нещо като целувка. Бяха съучастници и щеше да е съвсем естествено да влязат в къщата да подпечатат съучастничеството си в леглото, но Андреас се дръпна и се изправи, и по това се увери, че любовта му е чиста.
— Не ме ли харесваш? — прошепна тя.
— Обичам те.
— Искам да идвам да те виждам. Не ме интересува дали ще ни хванат.
— И аз искам да се виждаме. Но не бива. Опасно е. Дълго ще е така.
Анагрет като че ли се спихна в тъмното в нозете му.
— Значи, оставам съвсем сама.
— Представяй си как си мисля за теб, защото, дори и ти изобщо да не се сещаш за мен, аз постоянно ще си мисля за теб.