Не толкова невероятно беше Щази да са разследвали майката и да са открили кражбите и зависимостта ѝ от наркотиците. Съвсем естествено беше от Държавна сигурност да проявят интерес към изчезналия си сътрудник. Ако майката беше попаднала в лапите на Щази, въпросът не беше дали ще си признае за убийството (или че е помогнала на Хорст да избяга на Запад, ако от Щази предпочетяха да отиграят ситуацията по този начин). Единственият въпрос беше на какви мъчения щяха да я подложат, докато тя подпише „самопризнанията си“.
Възможно беше и подозренията на Щази да паднат върху заварената дъщеря в Лайпциг. Или пък върху колегите на Хорст в електроцентралата, за които той беше писал доноси. Може би някой от тях вече беше в затвора заради изчезването му. Седмици наред след убийството Андреас всекидневно преглеждаше вестниците от първа до последна страница. Ако случаят беше поверен на милицията, във вестниците със сигурност щеше да излезе снимка на изчезналия. Такава снимка обаче не се беше появила. Единственото логично обяснение за това беше, че Щази не са допуснали милицията да поеме случая.
Ако беше така, следващата хипотеза на Андреас гласеше, че от Щази бързо са пречупили Анагрет, тя ги е завела във вилата и е станало ясно на кого е имотът. За да избегнат публичен скандал с председателя на Комитета, в Щази са приели сексуалното посегателство на Хорст за смекчаващо вината обстоятелство и само са наплашили Анагрет, за да си мълчи. А Андреас са оставили на мира, за да се измъчва от съмнения и да превърнат живота му в ад от тревоги и свръхпредпазливост.
Тази хипотеза не му беше по вкуса, но за съжаление, тя звучеше най-логично. Не му беше по вкуса, тъй като можеше лесно да я подложи на проверка: достатъчно беше да попита Анагрет. И без това не минаваше и час, без да му се прииска да отиде при нея, ала ако хипотезата му беше грешна и ако Анагрет все още беше под подозрение и я следяха, срещата им щеше да има непоправими последствия. Единствено Анагрет щеше да знае кога са в безопасност.
Той се върна към възпитаването на застрашени от риск младежи, ала сега в същността му се беше загнездил известен фалш, който никога повече не изчезна. Андреас вече не учеше юношите на лекомислие. Сега и той самият беше застрашен от риск, рискът да се разплаче, докато слуша тъжните им разкази. Сякаш тъгата беше химически елемент, от който беше изградено всичко, до което Андреас се докоснеше. Той тъгуваше най-вече за Анагрет, но и за предишния си безгрижен, страстен Аз. Би трябвало основното му чувство да е тревога, трескав страх от разкритие и арест, ала поради някаква извратена причина Републиката като че ли възнамеряваше да го пощади и той вече не можеше да си спомни защо се беше присмивал на нейната пошлост. Сега възприемаше родината си по-скоро като Република на безкрайната тъга. Пред стаята му продължаваха да се редят момичета, чийто интерес като че ли още повече се подсилваше от долавящата се от него тъга, но вместо за слабините им, Андреас си мислеше за младите им души. Всяко едно от тях беше въплъщение на Анагрет, душата ѝ беше във всички тях.
Междувременно в Русия дойде перестройката, дойде Горби. Невръстната, все още пазеща старата си вяра Република се чувстваше предадена от съветския си баща и още по-яростно тъпчеше инакомислещите. Милицията беше нахлула в една побратимена църква, църквата „Цион“ в Берлин, и нивото на самомнението и самочувствието на събиращите се на „Зигфелдщрасе“ достигна нови висоти. В залата за срещи цареше военновременна атмосфера. Както винаги, Андреас се уединяваше в мазето, тъгата не го беше излекувала от мегаломанския му солипсизъм, който беше станал даже още по-краен. Имаше чувството, че страданията му са се пренесли върху цялата страна. Сякаш извършеното от него престъпление беше заседнало в гърлото на държавата и тя, неспособна или нежелаеща да арестува виновника, се стремеше да предаде страданието си на всички останали. Другите лекета бяха изненадани и навярно тайно разочаровани, че милицията така и не нахлу в тяхната църква. Но Андреас не беше. Държавата го избягваше като прокажен.
В края на пролетта на 1989 година тревожността му се завърна. В началото той едва дето не я приветства, сякаш тя беше неизменен спътник на самоволно зачезналото му либидо, пробудено от топлите вечери и нацъфтелите дървета. Усещаше как нещо го влече към телевизора в залата за срещи, където вечер гледаше нецензурираните новини по Зе Де Еф. Събратята му по позор ликуваха и предричаха, че до една година режимът ще падне, и сега именно тази възможност подклаждаше тревогата му. Отчасти притеснението му беше напълно разбираемо за всеки престъпник: Андреас подозираше, че не друго, а Щази възпира разследването на криминалната милиция, че докато режимът е на власт, той ще е в безопасност и няма да бъде изправен пред съда, че Щази (и това беше най-голямата ирония) е единственият му приятел. Само че имаше и друга, по-всеобхватна, разрастваща се като задушлив хлорен облак тревога. Докато „Солидарност“ печелеше позиции в Полша, докато прибалтийските републики обявяваха една след друга независимост, докато Горбачов публично си измиваше ръцете от завареничетата си от Източния блок, в Андреас все повече нарастваше усещането, че го очаква неизбежна смърт. Без Републиката, която да му придава смисъл, той беше нищо. Незаменимите му родители щяха да бъдат сведени до кръгла нула, а той щеше да представлява нещо по-малко и от тях, жалка опетнена останка от дискредитирана система; единственият свят, в който имаше значение, щеше да свърши.