На следващата сутрин отново се върна пред училището и отново нямаше късмет. Отби се в кабинета на една позната от социалните служби, на която имаше доверие, и изчака тя да провери в централния регистър, ала и от там си тръгна с празни ръце. През следващата седмица всеки следобед обхождаше клубовете по джудо, спортните зали и автобусните спирки в стария квартал на Анагрет. В края на октомври вече беше изгубил надежда, че ще я намери, но продължи да обикаля по улиците. Мотаеше се в покрайнините на спонтанните и организирани демонстрации, слушаше обикновените граждани, които с риск да бъдат хвърлени в затвора, настояваха за честни избори, свободно пътуване в чужбина и разпускане на Щази. Хонекер вече го нямаше, новото правителство не успяваше да поеме юздите и с всеки изминал ден без репресии намаляваше вероятността протестите да бъдат потъпкани като на „Тянанмън“. Унгария вече беше свободна, другите със сигурност щяха да я последват. Промяната идваше и Андреас не можеше да направи нищо, освен да чака да бъде пометен от нея. Струваше му се, че вместо обичайния берлински въздух вдишва хлороводород.
И изведнъж, на четвърти ноември, чудо! Половината град се беше осмелил да излезе по улиците. Андреас решително си проправяше път през множеството, оглеждаше лицата, усмихваше се на гърмящия от мегафона глас на разума, отхвърлящ обединението и призоваващ за реформи. На „Александерплац“, в по-рехавите задни редици на протестиращите, сред колебаещите се и клаустрофобичните, сърцето му ненадейно подскочи още преди мозъкът му да регистрира какво виждат очите. Едно момиче. Момиче с щръкнала във всички посоки коса и груба обеца във формата на безопасна игла, ала въпреки всичко това момиче беше Анагрет. Тя държеше под ръка друго момиче с подобна прическа. И двете гледаха безизразно, с намахано отегчение. Анагрет вече не беше доброто момиче.
ТРЯБВА ДА НАМЕРИМ СВОЯ ПЪТ, ТРЯБВА ДА ВЗЕМЕМ НАЙ-ДОБРОТО ОТ НАШАТА НЕСЪВЪРШЕНА СИСТЕМА И НАЙ-ДОБРОТО ОТ СИСТЕМАТА, НА КОЯТО СЕ ПРОТИВОПОСТАВЯХМЕ…
Сякаш в търсене на спасение от досадата на гърмящия от мегафона глас Анагрет плъзна поглед из тълпата и зърна Андреас. Ококори се. Той се беше ухилил до уши. Тя не му се усмихна, но прошепна нещо на другото момиче и си запробива път към него. Докато Анагрет се приближаваше, Андреас още по-ясно видя колко се е променила, осъзна колко малко вероятно е все още да го обича. Тя се спря рязко на известно разстояние, непозволяващо прегръдка.
— Имам само минута да поговорим — каза тя.
— Няма какво да говорим. Кажи ми къде мога да те намеря.
Анагрет поклати глава. Бунтарската ѝ прическа и безопасната игла в ухото бяха безсилни срещу красотата ѝ, но нещастието не беше. Чертите ѝ бяха същите като преди две години, ала светлината в очите я нямаше.
— Вече нищо не ни заплашва — каза той. — Кълна се.
— Сега съм в Лайпциг. Дойдохме само за митинга.
— Това сестра ти ли е?
— Не, една приятелка. Искаше да участва.
— Ще дойда да те видя в Лайпциг. Ще поговорим.
Тя поклати глава.
— Не искаш да ме виждаш повече — рече Андреас.
Анагрет предпазливо хвърли поглед през рамо, после през другото.
— Не знам. Не съм мислила за това. Но съм сигурна, че не сме в безопасност. Само за това си мисля.
— Докато Държавна сигурност още я има, нищо не ни заплашва.
— Трябва да се връщам при приятелката ми.
— Анагрет… Знам, че си говорила с хората от Министерството. Идвали са в църквата и са разпитвали за мен. Но нищо повече, мен не са ме викали. В безопасност сме. Постъпила си правилно.
Той пристъпи към нея. Тя потрепери и се дръпна.
— Не сме в безопасност. Те знаят много. Просто изчакват.
— Щом като знаят толкова много, няма значение дали ще ни видят заедно. Чакали са две години. Сега вече нищо няма да ни направят.
Анагрет отново се озърна през рамо.
— Ще тръгвам.
— Трябва да те видя — каза той не за друго, а за да бъде честен. — Ужасно е да сме разделени.