Когато времето беше хубаво, отпред се събираха повече загрижени граждани. В мрачните следобеди се явяваше само твърдото ядро протестиращи, едни и същи лица, мъже и жени, лежали неоснователно в затвора, изпълнени с ненавист към Министерството. Андреас най-много харесваше един мъж долу-горе на своята възраст, който като юноша е бил задържан на улицата, задето е защитил своя съученичка от посегателствата на сина на високопоставен офицер в Щази. Преди това го били предупредили веднъж, но той не обърнал внимание на предупреждението. И заради това беше прекарал шест години в два затвора. Той разказваше историята си на всеки, който се хванеше да го слуша, и тя винаги трогваше Андреас. Чудеше се какво е станало с момичето.
Една вечер в началото на декември, когато се прибра в мазето на пастора и отвори вратата на стаята си, видя майка си, тя беше седнала на леглото му и спокойно четеше „Берлинер Цайтунг“.
Дъхът му секна. Андреас стоеше на прага, не можеше да отдели очи от нея. Майка му беше ужасно слаба, но спретнато облечена и като цяло изглеждаше добре. Тя сгъна вестника и се изправи.
— Гризеше ме любопитството да видя къде живееш.
Все още беше кошмарно прекрасна. Косата ѝ беше в същия невероятен червен цвят. Скулите ѝ като че ли бяха по-изпъкнали, но кожата не беше сбръчкана.
— С удоволствие бих заела някои от книгите ти — каза Катя и пристъпи към библиотечката. — Радвам се, че много от тях са на английски. — Тя дръпна едно томче от лавицата. — И ти ли харесваш Айрис Мърдок?
Той най-сетне успя да си поеме дъх и попита:
— Какво те води насам?
— Какво ли? Желанието да видя единственото си дете след девет години раздяла, да речем? Странно ли ти се струва?
— По-добре си върви.
— Не говори така.
— По-добре си върви.
— Недей, не говори така — повтори тя и прибра книгата на мястото ѝ. — Нека седнем да си поприказваме. Вече не може да ни се случи нищо лошо. Би трябвало да го знаеш.
Майка му беше нахлула в стаята му, нахлуваше в него самия, ала въпреки това някаква предателска жилка в Андреас примираше от радост, че я вижда. Девет години беше жадувал за нея. Беше я търсил в петдесет и три момичета и не я беше намерил. Ужасно беше колко много я обичаше.
— Ела, седни и ми разкажи как си. Изглеждаш прекрасно. — Катя се усмихна ласкаво и погледът ѝ се плъзна нагоре-надолу по него. — Моят красив, силен син.
— Не съм твой син.
— Престани с тези глупости. Преживяхме няколко трудни години, но всичко това вече е зад гърба ни. — Усмивката ѝ помръкна. — Четиресет години живяхме под ръководството на онази гад, подтикнала баща ми към самоубийство, ала и това свърши. Четиресет години умилкване на най-глупавите, най-отегчителните, най-подлите, най-грозните, най-отвратителните, най-страхливите и най-самодоволните еснафи на света. И всичко това вече го няма. Пук!
Потокът от отрицателни определения навярно целеше да мине за проява на дълго сдържана искреност, само че беше породен от все същия егоизъм и поради това само вгорчи неприязънта на Андреас. Преди майка му беше атакувала със същата злоба американското правителство. Той си помисли, че може би трябва да я удуши, за да секне излъчваният от нея убийствен егоизъм, за да спаси живота си. Второто убийство винаги е по-лесно от първото.
— Така че ела да седнем и да си поприказваме — рече тя.
— Не искам.
— Андреас — заувещава го Катя. — Лошото свърши. На баща ти му е невероятно трудно, както можеш да се досетиш. Единственият умен и честен човек в цялата страна. Единственият, който се опитваше да служи не на себе си, а на родината. Той е съкрушен. Добре ще е да дойдеш да го видиш.
— Няма да стане.
— Не можеш ли да го разбереш и да му простиш? Ти го постави в ужасно положение. Сега ни се вижда като някаква глупост, но тогава не беше. Той можеше или да служи на страната, или да бъде баща на опитващ се да свали властта поет.
— Неособено труден избор, предвид че дори не съм негов син.
Майка му въздъхна.
— Не е ли време да престанеш с това?
Той осъзна, че тя е права, това нямаше значение. Вече не го интересуваше кой е баща му, не беше останало нищо от младежкия му Аз, за който това беше толкова важно. Дали защото Андреас беше строшил човешки череп с лопата, или поради някаква друга причина, предишния гняв го нямаше. Бяха останали само по-първичните чувства на любов и омраза.
— Ще се справим някак — продължи Катя. — Дори и баща ти. Просто за него това е много труден период. Той знаеше най-малко от пет години, че краят идва, обаче да гледа как се случва пред очите му… Това го смазва. Новото правителство иска да го задържи, но той възнамерява да се оттегли в края на годината. Ще се справим, баща ти е невероятно умен, достатъчно е млад, за да преподава.