— Архивите! — извика той. — Да намерим архивите!
Няколко глави в тълпата се извърнаха към него, но после всички пак продължиха напред, решени да извършат символичното пристъпване в светая светих. Под прожекторите на телевизионните камери и блясъка на светкавиците на фотоапаратите, от прозорците с изпочупени стъкла летяха документи. Андреас се отдръпна към южния край на двора и впи поглед в най-голямата, най-заплашителната от останалите сгради. Дори и да успееше да поведе хората да щурмуват архивите, шансът му да попадне на своето досие клонеше към нула. То беше тук някъде, само че отварянето на портала с нищо не беше помогнало на Андреас. Само още повече беше отслабило единствения му приятел, Щази.
Двайсет минути по-късно той натисна звънеца на домофона в блока на родителите си. Сред силно пращене се разнесе гласът на баща му.
— Аз съм — рече Андреас. — Синът ти.
Когато стигна до последния етаж, той видя на прага на апартамента на родителите си непознат старец с жилетка. Андреас беше смаян от промяната. Баща му сякаш се беше смалил и прегърбил, изглеждаше отслабнал, бузите му бяха хлътнали. Той протегна ръка, но Андреас не я пое, а направо го прегърна. След миг баща му също обви ръце около него.
— Майка ти има лекции тази вечер — каза той, докато влизаха. — Тъкмо вечерях, стоплих си кървавица. Ако си гладен, мога да стопля и на теб.
— Не съм. Чаша вода ми стига.
Новите мебели бяха от кожа и метал, осветлението беше прекалено силно, като за възрастни хора. В самотна чиния лоясваше кафеникаво парче кървавица. С треперещи ръце баща му напълни чаша от бутилка с минерална вода и му я подаде.
— Яж, да не изстине — подкани го Андреас и седна.
Баща му отмести чинията настрани.
— Ако огладнея, после пак ще я претопля.
— Как си?
— Здравословно съм добре. Поостарял, както виждаш.
— Изглеждаш чудесно.
Баща му се настани в стола, без да отговори. Не беше от хората, които гледат събеседниците си в очите.
— Не си пуснал новините — отбеляза Андреас.
— От няколко месеца насам изгубих всякакъв интерес към новините.
— В момента щурмуват централата на Щази. Хиляди хора. Вече са в главната сграда.
В отговор баща му само кимна, сякаш потвърждаваше думите му.
— Ти си добър човек — каза Андреас. — Съжалявам, че ти създавах главоболия. Проблемът ми не беше с теб.
— Всяко общество си има правила — отвърна баща му. — Човек или се придържа към тях, или…
— Уважавам решението ти да се придържаш към правилата. Не съм тук да те обвинявам. Дошъл съм да те помоля за услуга.
Баща му кимна отново. Долу на „Карл Маркс Алее“ бибиткаха коли, хората празнуваха.
— Майка каза ли ти, че имам нужда от помощ?
Лицето на баща му помръкна.
— Досието на майка ти е доста дебело.
Тези думи, изречени някак ни в клин, ни в ръкав, сепнаха Андреас, той не знаеше какво да отговори.
— Тя често постъпваше необмислено — продължи баща му. — Никога не е изменяла на социалистическите си убеждения и на страната, но има няколко неловки случая… Всъщност доста на брой. Подозирам, че си в течение на това.
— Хубаво е, че го чувам от теб.
Баща му размърда пръсти, сякаш отхвърляше казаното от него.
— В един период имахме известни трудности с контрола и управлението на Министерството на държавната сигурност. Благодарение на братовчед ми, както и на това, че отговарях за бюджета, аз никога не съм имал проблеми в отношенията си с Министерството. То се радваше на значителна автономия, а за да поддържаш добри отношения, трябва не само да получаваш, а и да даваш. Много пъти съм молил за услуги, но сега не мога да предложа кой знае какво в замяна. Опасявам се, че с искането си да ми предадат досието на майка ти, напълно изчерпах благоразположението, на което се радвах. Тя все още има много години професионален живот пред себе си и за нея беше важно да не излязат на бял свят доказателства за предишното ѝ поведение.
Колкото и голяма да беше омразата на Андреас към Катя, сега тя пламна два пъти по-силно.
— Момент — обади се той. — Значи, знаеш защо съм дошъл, така ли?
— Тя ми спомена — отвърна баща му, без да го поглежда в очите.