— Но на нея не ѝ е пукало за мен. Интересувала се е единствено да предпази себе си.
— Тя се застъпи и за теб, след като получи своето досие.
— Като първо се е погрижила за себе си!
— Тя е моя жена. Разбираемо е.
— А аз не съм ти истински син.
Баща му се размърда смутено.
— Строго погледнато, е така.
— Значи, съм прецакан. Тя ме е прецакала!
— Ти сам избра да не спазваш правилата на обществото и като че ли не съжаляваш за това. Когато майка ти дойде на себе си, тя се разкайва за стореното в безпаметно състояние.
— С други думи, нищо не можеш да направиш за мен.
— Не виждам смисъл да си правя труда да ходя до кладенец, който вече е пресъхнал.
— Знаеш ли защо това е от такова значение за мен?
Баща му сви рамене.
— Мога само да предполагам, предвид досегашното ти поведение. Но конкретната причина не я знам.
— Тогава ще ти я кажа — рече Андреас.
Яд го беше, че е чакал пет седмици майка му да го спаси, доверчивото четиригодишно момченце никога ли нямаше да порасне? Сега му оставаха само две възможности, или да напусне страната, или да се довери на мъжа, който не му беше истински баща, затова той му разказа всичко. Разказа го с много преувеличения и извъртания, внимателно поднесе историята си като приказка за спазвалата правилата добра джудистка и социалистка, която въпреки това е била изнасилена от закриляния от Щази чер злодей. Подчерта своя катарзис, похвали се с успехите си с безпризорните младежи, с постиженията си в служба на обществото, с отказа си да общува с дисиденти, с други думи, обясни как в мазето на църквата се е опитал да се превърне в достоен син на баща си. Приписа бунтовните си стихотворения на тъжното обстоятелство, че майка му е психичноболна. Заяви, че сега дълбоко се разкайва за стореното.
След като Андреас приключи, баща му дълго мълча. От време на време от улицата отново долиташе бибиткане, изстиналата кървавица чернееше.
— И къде е станало… това? — попита баща му.
— Няма значение. На безопасно място извън града. По-добре да не знаеш.
— Трябвало е да се обърнеш към Щази. Те щяха да накажат строго виновника.
— Тя отказа. Цял живот беше следвала правилата. Искаше единствено добър живот в това общество, без да го променя. И аз се опитах точно това да ѝ осигуря.
Баща му отиде до бюфета и се върна с две чаши и бутилка „Балантайнс“.
— Майка ти е моя съпруга — рече той, докато наливаше. — Тя винаги ще е на първо място.
— Естествено.
— Но историята ти е доста въздействаща. Хвърля нова светлина върху нещата. Кара ме да се усъмня в представата си за теб. Мога ли да имам вяра на думите ти?
— Изпуснал съм само някои подробности, за да те предпазя.
— Разказал ли си на майка ти?
— Не.
— Правилно. Това само би я разтревожило излишно.
— Аз приличам повече на теб, отколкото на нея — рече Андреас. — Не го ли виждаш? И двамата трябва да се оправяме с една и съща неуравновесена жена.
Баща му пресуши чашата си на един дъх.
— Времената са трудни.
— Можеш ли да ми помогнеш?
Баща му наля още уиски.
— Мога да помоля да ми предадат досието. Боя се, че отговорът ще е отрицателен.
— Това, че ще помолиш…
— Не ми благодари. Правя го заради майка ти, не заради теб. Законът си е закон, не можем сами да раздаваме правосъдие. Дори и да успея да ти осигуря досието, трябва да отидеш в милицията и да направиш пълни самопризнания. Постъпката ти ще е още по-достойна, след като вече няма да имаш основания да се боиш от разкриване. Ако фактите наистина са такива, каквито ми ги представи, ще можеш да разчиташ на значително съчувствие, особено в сегашната атмосфера. За майка ти ще е трудно, но това е правилната постъпка.
Андреас си помисли, но не го изрече на глас, че всъщност прилича повече на майка си, не на баща си, тъй като изобщо не беше склонен да постъпи правилно, ако, като постъпеше неправилно, щеше да си спести публичния срам и лежането в затвора. Имаше чувството, че животът му е дълга битка между две страни в него, болната страна, която беше наследил от майка си, и съвестната страна, която беше наследил от небиологичния си баща. Ала се боеше, че в същината си е изцяло като Катя.
Сбогува се с баща си и си тръгна, но докато чакаше асансьора, вратата на апартамента се отвори.
— Андреас — повика го баща му.
Той се върна.
— Кажи ми името на онзи човек. Дойде ми на ума, че сигурно ще е добре да поискам и неговото досие.
Андреас се вгледа в лицето му. Дали баща му не се канеше да го издаде? Не успя да намери отговор на този въпрос, но въпреки това каза двете имена на мъжа, когото беше убил.