Късно следобеда на другия ден пасторът дойде в стаята му, търсели го по телефона.
— Струва ми се, че успях — рече баща му. — Но нищо не е сигурно, докато не отидеш в архива. Няма да извадят досиетата от там и е възможно и да не ти позволят да ги вземеш със себе си. Но поне ще ти ги покажат. Поне така ми обещаха.
— Не знам как да ти благодаря.
— Най-голямата благодарност ще е никога повече да не говорим за това.
В осем сутринта, следвайки указанията на баща си, Андреас отново беше на „Норманенщрасе“ и се представи на пазача на портала. Телевизионен екип дъвчеха гевреци край един микробус. Андреас обясни, че идва при капитан Ойген Вахтлер, остави се да бъде претърсен и не възрази, когато пазачите му взеха раницата, в която се бе надявал да отнесе досиетата.
Капитан Вахтлер дойде на портала след двайсет минути. Той беше плешив, с предраково пепелява кожа и с унесения вид на човек, който страда от хронични болки. На яката на куртката му имаше малко петно.
— Андреас Волф?
— Да.
Капитанът му даде пропуск, закачен за дълга връвчица.
— Сложи си го на врата и ела с мен.
Без повече разговори те прекосиха двора, минаха през една отключена врата, а след това и през друга, която Вахтлер отключи и след това заключи. На входа на централната сграда с архивите ги очакваха още заключени врати, за едната Вахтлер имаше ключ, а другата се отваряше от пазач, който надничаше иззад гише с дебело стъкло. Андреас последва капитана до втория етаж и после по коридор със затворени врати.
— Размирни времена — осмели се да подхвърли Андреас.
Вахтлер не отговори. Щом стигнаха в края на коридора, той отключи поредната врата и въведе Андреас в малка стая с маса и два стола. На масата бяха сложени, внимателно подравнени, четири папки.
— Ще се върна след час — рече Вахтлер. — Не излизай от стаята и не изнасяй нищо от нея. Страниците са номерирани. Преди да си тръгнеш, ще ги прегледам дали не липсва нещо.
— Разбрано.
Капитанът излезе и Андреас отвори най-горната папка. В нея имаше само десет страници, свързани с изчезването на нещатен сътрудник Хорст Вернер Клайнхолц. Втората папка също съдържаше десет страници, копия, направени под индиго, на тези от първата. Щом ги зърна, той осъзна, че има надежда. Капитанът му беше казал да не изнася нищо, само че беше напълно безсмислено да изваждат от архива и копията, ако очакваха Андреас да следва разпорежданията. Копията бяха ясен знак, че това е всичко, с което разполагат, и са готови да му го предоставят. Изпълни го обич, гордост и благодарност. В продължение на четиресет години баща му беше работил за системата, беше спазвал правилата, за да сбъдне този миг. Все още имаше влияние и от Щази бяха изпълнили молбата му.
Андреас извади найлоновата пазарска торбичка, която беше натъпкал в ботуша си, и пъхна в нея двете копия на досието с разследването. Другите две папки бяха по-дебели. Те съдържаха неговото досие, страниците бяха номерирани от първата до последната. Той прибра и тях в торбичката.
Сърцето му туптеше от възбуда, която бързо слезе и към слабините му, тъй като останалото беше детска игра. Правилата на играта бяха, че Андреас трябва да наруши правилата, да открадне без знанието и съгласието на Щази досиетата, които уж само щеше да прегледа, без да ги взема със себе си. Ако те изчезнеха, вината нямаше да е на Щази.
За миг се уплаши, че капитанът може да го е заключил, но вратата беше отключена, всичко беше според правилата на играта. Андреас излезе в коридора. Сградата беше зловещо притихнала, не се чуваше нищо, освен обичайното приглушено учрежденско жужене. Той пое към стълбите и слезе на партера. От фоайето се разнасяха гласове и стъпки, още служители пристигаха на работа. Андреас смело се отправи към тях. Влизащите служители го изгледаха равнодушно, без любопитство.
Той почука на гишето, зад което стоеше пазачът.
— Ще ме пуснете ли навън?
Пазачът се понадигна да прочете какво пише на пропуска на врата му.
— Трябва да изчакате придружителя си.
— Лошо ми е. Ще повърна.
— Тоалетната е в дъното на коридора, вляво.
Андреас отиде в тоалетната и се заключи в една кабинка. Ако играта наистина беше такава, каквато той си мислеше, трябваше да има някакъв начин да се измъкне. Токмакът в гащите му напираше, Андреас едва се сдържаше да не си бие една чекия, да посвети поредната победа на члена си, в тоалетната на Щази. От три години не беше изпитвал толкова силна възбуда, но си каза, изрече го на глас: „Почакай. Още малко. Не сега. Още малко“.