На връщане към фоайето мярна открехната врата, от процепа идваше светлина, явно там имаше прозорец, от който можеше да се изскочи навън. Андреас смело надникна. Оказа се заседателна зала, която гледаше към двора. Прозорците имаха дебели решетки, но две от тях бяха отворени, сякаш уж да пускат повече светлина. Той пристъпи вътре, но изведнъж се разнесе строг женски глас:
— Кого търсите?
Набита жена на средна възраст подреждаше бисквити на стъклен поднос.
— Извинявайте, объркал съм се — измърмори той и се дръпна.
Продължаваха да прииждат още служители, разпръсваха се по стълбища и коридори. Андреас се спря в края на главния коридор, държеше под око заседателната зала, чакаше жената да излезе. Все още чакаше, когато в другия край на коридора, край входа, настъпи суматоха. Той се отправи натам с найлоновата торба в ръка.
В сградата влизаха девет-десет души, мъже и жени, видимо не от Щази. Вътре ги чакаха по-малка група офицери от Щази, издокарани с костюми. Андреас разпозна някои от посетителите, това беше създаденият ad hoc Граждански комитет от „Норманенщрасе“, допуснат за първи път да инспектира архивите. Членовете на Комитета стояха самодоволно изпъчени, но в позата им се долавяше и известно вълнение. Докато двама от тях се здрависваха с офицерите от Щази, Андреас се промуши край тях и мина през вътрешната врата.
— Стой! — обади се пазачът иззад гишето.
Един от служителите на Щази беше останал да заключи външната врата. Андреас го бутна настрани, натисна дръжката и изскочи навън. Хукна през двора с торбата. Зад него се разнесоха викове.
Вратата в оградата беше заключена, но по оградата нямаше бодлива тел, нито навита на руло мрежа отгоре. Той се изкатери, скочи от другата страна и хукна към портала. Профуча покрай пазачите и се озова на улицата.
И там имаше телевизионни камери. Три, насочени към него.
В будката на пазачите звънеше телефон.
— Да, тук е — рече единият от пазачите.
Андреас хвърли поглед през рамо, двама пазачи се насочваха към него. Той пусна торбата, вдигна ръце и се обърна към камерите.
— Снимате ли?
Единият телевизионен екип още се суетеше. Жена от другия вдигна палец. Андреас се завъртя към нейната камера и заговори:
— Казвам се Адреас Волф. Гражданин съм на Германската демократична република и съм тук да наблюдавам работата на Гражданския комитет от „Норманенщрасе“. Току-що бях в архива на Щази и подозирам, че там се извършва огромна чистка. Не съм тук като длъжностно лице. Не съм тук да сътруднича на службите, а да работя за тяхното разграждане. Цялата ни страна е покрита с гнойта на мръсни тайни и отровни лъжи. Само най-ярката слънчева светлина може да я пречисти!
— Спри! — извика един от суетящия се екип. — Повтори пак.
Той повтори. Импровизираше, но колкото повече говореше и го записваха, толкова по-малка ставаше опасността пазачите зад него да го сграбчат. Това беше първият му миг медийна слава, първият от многото последвали. Целият предобед прекара на „Норманенщрасе“, даваше интервюта и говореше пред събралите се зяпачи, настояваше да пуснат слънцето да огрее гноясалата рана на Щази. Когато членовете на Гражданския комитет излязоха от сградата, нямаха друг избор, освен да го приветстват като поддръжник на своята кауза, тъй като Андреас вече им беше откраднал вниманието на медиите.
Найлоновата торбичка с досиетата беше уловена в хиляди кадри този ден. Тя беше затъкната здраво под мишницата му, когато късно следобеда той тичешком се прибра в мазето на църквата. Беше почти свободен. Единствената му тревога сега беше заровеният на неподходящо място труп, беше на косъм от спечелването на Анагрет, либидото му се беше върнало. Дори не погледна папките, направо ги пъхна под дюшека и отново изскочи навън. В състояние на налудничава възбуда и приповдигнатост прекоси старата граница на „Фридрихщрасе“ и се отправи към „Курфюрстендам“, където срещна добрия американец Том Аберант.
Обременяващи разкрития
Обикновено Лейла чакаше командировките с нетърпение. В никой друг момент не се чувстваше по-пълноценен професионалист и не разполагаше с по-основателно оправдание да изклинчи от болногледаческите си задължения в Денвър, както когато се затвореше в някоя хотелска стая с кутия зелен чай на пакетчета, анонимна безжична връзка с интернет, химикалките си в два цвята и запасите си от ативан. Само че още с кацането на самолета в Амарило тя усети, че нещо не е наред. Сякаш изобщо не ѝ се искаше да бъде в Амарило. Дребните икономисвания на време, които свидетелстваха за опита ѝ и ѝ носеха голямо задоволство — светкавичното потегляне от паркинга на компанията за коли под наем заради картата ѝ на привилегирован клиент, намирането на най-краткия път до малката къща на Джанел Флейнър, бързината, с която спечели доверието на Джанел и я предразположи да се разприказва — този път не ѝ бяха приятни. Късно следобеда Лейла се отби в магазина на бензиностанция „Тут ен Тотъм“ и си купи салата „Цезар“ в пластмасова кутия. В хотелската стая, в която някой от предишните обитатели беше пушил, докато махаше капака на чашката със заливката, я бодна мисълта, че пласментът на този продукт е прицелен точно в нейната демографска група: неомъжени жени над петдесетгодишна възраст, търсещи здравословна храна. Мина ѝ през ума, че това, което изпитваше, не е обикновена самота. Искаше ѝ се да беше взела със себе си Пип Тайлър, новата стажантка в Отдела за разследвания.