— Нямам нищо против вас. Просто положението е такова, че…
Лейла беше видяла за първи път Филиша Бабкок на снимките от купона за Четвърти юли, които Коуди Флейнър беше качил на страницата си във фейсбук миналото лято. Филиша беше по бански в цветовете на американското знаме и с бира в ръка. Тялото ѝ като че ли беше на косъм — косъмът в случая бяха здравословната храна и редовните упражнения — от идеалната форма, ала лицето и косата ѝ бяха на път да потвърдят едно злорадо правило на Лейла: годините не се отразяват добре на блондинките. (За Лейла средната възраст беше „отмъщението на брюнетките“.) Като цяло на снимките Филиша беше на преден план и в общи линии на фокус, но в един от кадрите автофокусът на фотоапарата нещо се беше объркал и ясно се виждаше, че голямото нещо в паркирания на алеята пикап на Флейнър на заден план е термоядрена бойна глава В61. На една по-замъглена снимка Филиша беше яхнала бойната глава и позираше как ближе върха ѝ.
Лейла беше в командировка във Вашингтон, когато Пип Тайлър се беше явила на събеседването за стаж в Денвър, ала за него бързо се беше разчуло. За да покаже по какви репортажи би искала да работи, Пип беше донесла снимките на Флейнър, разпечатани от компютър, и шефът на Разследващия отдел на „Денвър Индипендънт“ я беше попитал откъде се е сдобила с тях. Тя беше обяснила, че има приятели сред активистите за ядрено разоръжаване в Оукланд, които пък имали приятели хакери с достъп до софтуер за разпознаване на предмети и (незаконно) до вътрешната мрежа на фейсбук. Вече била станала приятелка с Коуди Флейнър чрез някакъв познат от активистите за разоръжаване, който се бил сприятелил с него под фалшива самоличност. В отговор на въпроса си за снимките с бойната глава, които отдавна били изтрити от страницата на Флейнър във фейсбук, Пип получила отговор от едно изречение: „Не е истинска, сладурче“. Донесените от нея материали, както и препоръките ѝ бяха чудесни и шефът на Разследващия отдел я беше наел на мига.
Седмица по-късно, веднага след като кацна полетът ѝ от Вашингтон, Лейла беше отишла в кабинета на Том Аберант, създателя и главен редактор на „Денвър Индипендънт“. За никого в редакцията не беше тайна, че тя и Том са заедно от повече от десетилетие, но на работното място двамата се държаха строго професионално. Всъщност Лейла искаше само да го извести, че се е върнала. Но докато се приближаваше към отворената врата на кабинета на Том, тя долови, че нещо не е наред.
Вътре с гръб към вратата седеше момиче с дълга лъскава коса. Лейла ясно усети, че Том е на тръни, а по принцип той не се плашеше от нищо. Лейла я беше страх от смъртта, него — не. Не го плашеха нито заплахите за дела и съдебни възбрани, нито финансовата мощ на корпорациите и уволняването на служители. Той беше непоклатимата опора на Лейла. Но бързото му надигане от стола, още преди тя да е прекрачила прага, несъмнено издаваше смущение. Необичайно беше и несръчното представяне.
— Пип — Лейла, Лейла — Пип.
Момичето имаше смайващо тъмен загар. Том устремено заобиколи бюрото и подкара двете жени една към друга, все едно бяха овце, като едновременно с това ги насочи към вратата, сякаш нямаше търпение да се отърве от Пип. Или пък искаше да подчертае, че не се е опитвал да я скрие от Лейла. Лицето на момичето беше открито, дружелюбно и далеч не заплашително красиво, но и самата Пип изглеждаше смутена.
— Пип е изровила още важни неща за Амарило — рече Том. — Знам, че си претрупана, но си мислех да я прехвърля да поработи с теб.
Лейла свъси вежди въпросително, ала той бързо извърна поглед.
— Тази седмица съм доста заета — отговори тя ведро, — все пак ще се радвам да помогна с каквото мога.
Том ги избута в коридора, уверявайки Пип:
— Лейла е най-добрата. Ще си в опитни ръце.
После погледна Лейла.
— Стига да нямаш нищо против?
— Нямам.
— Чудесно.
Той се завъртя и затръшна вратата на кабинета. А обикновено тя винаги стоеше отворена. След няколко минути Том дойде до бюрото на Лейла да разменят няколкото думи, заради които тя всъщност беше минала през кабинета му. Лейла знаеше, че не бива да го пита дали е добре, тъй като тя мразеше този въпрос и беше обучила Том никога да не го задава; „Ако някога не съм добре, ще ти кажа, става ли?“. Само че не успя да се сдържи.
— Всичко е наред — отвърна той.
Очите му бяха скрити от отблясъците, които лампичките на окачения таван хвърляха върху очилата му с метални рамки. Очилата бяха кошмарно седемдесетарски и напълно в тон с навика му да подстригва почти до кожа остатъка от косата си; освен от всичко останало, той не се боеше и от чуждото мнение за външния си вид.