— Контрол на наличността.
— Да.
Лейла изключи записа, наближаваше Пампа. Тази част от Панхендъл беше толкова равнинна, че на човек му се завиваше свят, струваше му се, че може да се изтъркули или да бъде пометен от тази двуизмерна планетарна повърхност без никакви издутини и изпъкналости, на които да спре погледа си. Нищо не се открояваше в тази не само природна, а и духовна пустош. Земята не ставаше ни за земеделие, ни за търговия и жителите на Пампа я прахосваха, без да се замислят, ниските и грозни постройки си стояха сам-самички, на голямо разстояние една от друга. Фаровете на Лейла осветяваха покрити с прах изсъхнали и умиращи дървета, посадени без кой знае каква надежда да се хванат. Но тъй като бяха тексаски дървета, тя виждаше някаква красота и в тях.
Паркингът на „Соник“ беше празен. Тя беше решила да не рискува да изплаши Филиша с второ обаждане, ако бившата приятелка на Коуди не беше на смяна, Лейла щеше да дойде пак на другия ден. Филиша обаче не само, че беше на работа, ами се беше подала от гишето за приемане на поръчките и висеше надолу с главата, мъчейки се да стигне до земята, без да падне.
Щом се приближи, Лейла видя банкнотата от един долар на асфалта под гишето. Тя я взе и я подаде на Филиша.
— Благодаря, госпожо. — Филиша се вмъкна обратно на мястото си. — Какво ще обичате?
— Аз съм Лейла Хелу. „Денвър Индипендънт“.
— А! Звучите, сякаш сте от Тексас.
— И наистина съм от Тексас. Може ли да поговорим?
— Ами… — Филиша отново надникна от прозорчето и огледа паркинга и улицата. — Казах ви вече какво е положението. Той идва да ме вземе в десет, а понякога подранява.
— Още е осем и половина.
— А и не бива да стоите тук. Тук е само за коли.
— Тогава може да вляза при теб.
Филиша поклати глава замислено.
— Само човек в моето положение може да разбере какво ми е. Не мога да го обясня.
— Все едно си доброволен затворник.
— Затворник? Като че ли… Да, може би. Затворничката от Пампа. — Тя се изкикоти. — Звучи като заглавие, някой трябва да напише книга за мен.
— Много ли си хлътнала?
— Луда съм по него! Даже нямам нищо против да съм затворничка.
— Това ми е познато.
Филиша се вгледа в очите на Лейла.
— Наистина ли?
— И аз съм била в разни положения.
— Уф, майната му. Не ми пука. Може да седнете на пода, да не се виждате. Ако минете през задния вход, управителят няма да ви забележи. Всички останали са мексиканци.
Най-големият риск в работата на Лейла бяха източниците, които искаха да ѝ бъдат приятели. Светът беше пренаселен с бъбривци, а слушатели не достигаха, много от събеседниците ѝ оставяха впечатлението, че тя е първият човек, който ги изслушва. Лейла с лекота прелъстяваше „аматьорите“ — източниците, които ѝ трябваха само за даден репортаж — като приемаше точно този облик, който те очакваха от нея. (Тя се нагаждаше и спрямо очакванията на „професионалистите“, държавните служители, помощниците на конгресмени, но те я използваха така, както тя използваше тях.) Мнозина от колегите ѝ, дори и тези, които харесваше, грубо отрязваха източниците си и прекъсваха всякакви отношения с тях, като следваха принципа на случайните свалки, че ако не възнамеряваш отново да преспиш с някого, най-добре е повече изобщо да не му се обаждаш. В журналистиката, както и в секса, Лейла беше от тези, които винаги се обаждат отново. Единственият начин, по който можеше от етична гледна точка да преглътне прелъстяването на източниците си, беше в някакво отношение наистина да бъде такава, на каквато се правеше. И затова се чувстваше длъжна да отговаря на обажданията, писмата и дори на коледните картички на източниците си, след като приключеше с тях. Все още получаваше писма от Тед Казински, така наречения Юнабомбър, макар да бяха минали повече от десет години от състрадателния ѝ материал за съдебните му неволи. На Казински му бяха отказали да се защитава сам на процеса и на практика му бяха отнели възможността да изложи публично радикалните си възгледи за правителството на САЩ под претекста, че е невменяем. А какво беше доказателството за невменяемост? Убеждението му, че американското правителство е плод на заговор, запушващ устата на инакомислещите. Само някой луд би вярвал в това! Юнабомбър страшно беше харесал Лейла.
Докато тя седеше на изцапания с кетчуп под и се мъчеше да не обръща внимание на мексиканската музика, Филиша ѝ довери, че Коуди Флейнър е пълен перко и въздух под налягане, нямала търпение да се отърве от него. Била му „вързала“ само заради хубавия му задник, кротките очи и дългите мигли. Но Господ ѝ бил свидетел, че изобщо не искала той да напуска съпругата и децата си. И след като Коуди я изненадал с този си ход, нямало как, поне за известно време, да го зареже. Искала само малко да се позабавлява, а вместо това разрушавала живота на хората. И именно заради угризенията на съвестта си останала да живее при Коуди още шест месеца.