В същото време било очевидно, че купонът ще е само за тази вечер. Коуди или щял да се озове в затвора, или трябвало да върне В61, откъдето я е взел, и това щяло да сложи край на върховното чукане върху тристакилограмовата смъртоносна бомба. И за да му се насладят, докато още имат тази възможност, те го направили отново. Било страшно гот, но след това на нея ѝ станало мъчно за него. Той не бил много умен, а и Филиша вече била решила да се изнесе при Кайл.
— Миличък — казала му тя, — ще те вкарат в затвора.
— Няма — отвърнал Коуди. — Никой няма да ме вкара в затвора, задето съм взел за малко един макет.
— Макет ли?
— Да, макет за обучение. Точно копие, като се изключи ядреният заряд.
Тя се ядосала. На глупачка ли я правел? Нали ѝ казал, че е съвсем истинска ядрена бомба!
— Кой разкарва истински бомби с пикапа си, скъпа?
Значи, само се е преструвал, че бомбата е истинска? Е, какво друго да очаква човек от него!
— Че каква разлика има? — попитал той. — Ти определено не се преструваше. Фойерверките за Четвърти юли ряпа да ядат!
Лейла записваше устремено в бележника си.
— И колко време е престоял при Коуди макетът? Имаме снимки с него от Четвърти юли.
— Върна го на другата вечер — отговори Филиша. — В завода е спокойно на празника, а той познаваше дежурните на портала. Първо обаче държеше да се похвали с бомбата пред приятелите си. Кайл казва, че Коуди е като пале, непрекъснато ти върви по петите и ако някой го предизвика, върши всякакви глупости, за да накара хората да го уважават.
— И приятелите му бяха ли впечатлени?
— Кайл не беше. Той се досещаше какво сме правили с Коуди предишната вечер, тъй като Коуди само дето не го казваше в прав текст. Викаше ѝ „бомба афродизиак“.
— Прекрасно. Да те питам, за да изчистим този въпрос, на една от снимките ти като че ли…
Филиша се изчерви.
— Сещам се за коя снимка говориш. Направих го заради Кайл. Гледах го право в очите.
— Коуди едва ли е останал доволен.
— Знам, че това, което направих, не е повод за гордост. Но ме беше страх Кайл да не си помисли, че между мен и Коуди пак всичко е наред. Просто трябваше да го направя.
— И затова ли Коуди скъса с теб?
— Кой ти е наговорил тези глупости? Кайл ми помогна да си събера багажа, докато Коуди караше бомбата в завода. Още същата вечер. И оттогава съм в Пампа. Все още ми е малко гузно, но пък поне последните спомени на Коуди с мен са хубави. Нито той, нито аз ще забравим онази вечер с атомната бомба. Споменът винаги ще ни е мил.
— Знаеш ли как в завода са разбрали за случилото се?
— Такова нещо няма как да не се разчуе. Освен това той качи снимките във фейсбук. Представяш ли си?
След като се раздели с Филиша, Лейла изкара колата от паркинга на „Соник“ и след стотина метра отби встрани, тъй като кратковременната ѝ памет беше напращяла като вимето на неиздоена крава. С червената химикалка допълни и поясни драсканиците в бележника си. Не можеше да го отложи до връщането си в Амарило, помнеше в пълна точност подробностите по-малко от час. Още не беше приключила, когато в паркинга на „Соник“ влетя луксозен пикап и след миг изскочи отново на улицата. Мина покрай Лейла и тя мярна Филиша, която не седеше до прозореца, а се беше привела навътре и беше преметнала ръка през врата на шофьора.
Лейла беше достатъчно възрастна, че да е хванала разследването „Уотъргейт“ на години, в които да е способна да го разбере. От майка си помнеше само смесица от страх и тъга, болнични стаи, как баща ѝ хлипа, погребение, което като че ли се проточи няколко дни. Едва в лятото на Сам Ервин, Джон Дийн и Боб Халдерман тя се превърна в пълноценно помнеща личност. Беше започнала да гледа изслушванията в Конгреса, за да не трябва да си говори с грозната братовчедка на баща си Мари. Баща ѝ, който имаше множество пациенти и освен това работеше в Изследователския институт на Стоматологичния факултет в университета, беше довел Мари от родината си, за да поддържа домакинството и да се грижи за Лейла. Мари плашеше приятелките на Лейла, облизваше ножа си, когато се хранеше, носеше хлопащи ченета, които отказваше да смени, не спираше да се оплаква от климатиците и явно не беше запозната с правилото, че трябва да оставя децата да побеждават в игрите. Летата с нея изглеждаха безкрайни и Лейла никога не забрави връхлетялото я вълнение, когато осъзна, че разбира всичко, което възрастните във Вашингтон обясняват по телевизията, че и тя е допусната в заверата. Няколко години по-късно баща ѝ я заведе на „Цялото президентско войнство“ и след това тя го накара да я остави в киното, за да се промъкне отново в салона да гледа и следващата прожекция.